Думите му бяха изпратени с още по-мощно одобрение, последвано от топло и сдържано ръкопляскане. Видях как мистър Луис досадено се усмихваше на чашата си. В миг забелязах, че главният лакей се е доближил до мен, и ми прошепна:
— Мис Кентън желае да говори с вас, сър. Тя е отвън пред вратата.
Излязох от залата колкото се може по-незабелязано точно когато негова светлост подхващаше нова тема.
Мис Кентън изглеждаше доста разтревожена.
— Състоянието на баща ви силно се влоши, мистър Стивънс — каза тя. — Извиках доктор Мередит, но доколкото разбрах, щял малко да закъснее.
Сигурно съм изглеждал объркан, защото мис Кентън продължи:
— Мистър Стивънс, той наистина е много зле. Елате да го видите.
— Разполагам само с няколко минути. Господата ще се оттеглят в пушалнята всеки момент.
— Разбирам. Само че трябва да дойдете сега, мистър Стивънс, в противен случай по-късно може дълбоко да съжалявате.
Мис Кентън вече вървеше напред. Двамата бързо прекосихме преддверието и се качихме в таванската стаичка на баща ми. До леглото му, все още по престилка, стоеше мисис Мортимър, готвачката.
— О, мистър Стивънс — продума тя, щом влязохме, — той е много зле.
И наистина лицето на баща ми беше придобило мътночервен цвят, какъвто не бях виждал при нито едно живо същество. Чух как мис Кентън прошепна зад мен: „Пулсът му едва се долавя.“ Гледах го известно време, после леко докоснах челото му и се отдръпнах.
— Мисля, че е получил удар — обади се мисис Мортимър. — Два случая съм виждала през живота си и смятам, че е удар. — След тези думи тя заплака. От нея се носеше задушлива миризма на мазнина и печено месо. Обърнах се и казах на мис Кентън:
— Моментът е много печален. Въпреки всичко аз веднага трябва да сляза долу.
— Разбира се, мистър Стивънс. Ще ви уведомя, когато лекарят пристигне. Или пък ако настъпят някои промени.
— Благодаря, мис Кентън.
Бързо се спуснах по стълбите и стигнах навреме, за да видя как господата се насочват към пушалнята. Лакеите ме погледнаха с облекчение и аз незабавно им дадох знак да заемат местата си.
Каквото и да е ставало в банкетната зала, след като съм излязъл, сега цареше истински празнична атмосфера. Всички стояха на групи, смееха се и се потупваха по гърбовете. Мистър Луис, доколкото успях да разбера, вече се беше оттеглил в стаята си. Проправях си път сред гостите със стъкленица портвайн на таблата. Тъкмо доливах чашата на един господин, когато някой се обади зад гърба ми:
— А, Стивънс, значи се интересуваш от риби, така ли?
Обърнах се и видях младия мистър Кардинал, който щастливо сияеше насреща ми. Аз също му се усмихнах и казах:
— Риби ли, сър?
— Като малък имах най-различни тропически риби в един аквариум. Беше си доста сериозна колекция. Ей, Стивънс, добре ли си?
— Много добре, благодаря, сър — отвърнах и отново му се усмихнах.
— Както правилно забеляза, май наистина ще трябва да се върна тук през пролетта. Сигурно имението е страхотно красиво тогава. Последния път, когато идвах, мисля, че пак беше зима. Стивънс, наистина ли си добре?
— Да, сър, много съм добре, благодаря.
— Да не би да си болен?
— Не, разбира се. Моля да ме извините, сър.
Продължих да сервирам портвайн на гостите. Зад гърба ми избухна силен смях, след което чух гласа на свещеника от Белгия: „Това си е чиста ерес! Стопроцентова ерес!“ Усетих как някой ме докосна по лакътя и като се обърнах, видях лорд Дарлингтън.
— Стивънс, добре ли си?
— Да, сър. Чувствам се отлично.
— Приличаш на човек, който плаче.
Засмях се, извадих кърпичка и бързо избърсах лицето си.
— Много съжалявам, сър. Напрежението от тежкия ден, изглежда, си е казало думата.
— Да, наистина здравата поработихме.
В този момент някой заговори негова светлост. Канех се да продължа да обикалям стаята, но забелязах, че мис Кентън ми дава знаци през отворената врата. Запътих се натам, ала преди да успея да стигна, мосю Дюпон ме дръпна за ръката.
— Иконом — рече той, — би ли уредил да ми сменят превръзките? Отново изпитвам нетърпими болки.
— Да, сър.
Закрачих към вратата, но забелязах, че мосю Дюпон ме следва. Обърнах се и казах: