— Мис Кентън желае да говори с вас, сър — каза той.
Извиних се на мистър Кардинал и се запътих към вратата. Забелязах мосю Дюпон, който очевидно стоеше на пост наоколо, защото веднага ме пресрещна:
— Иконом, дойде ли лекарят?
— Тъкмо отивах да проверя, сър. Ще се върна веднага.
— Много ме боли.
— Ужасно съжалявам, сър. Предполагам, че скоро ще ви помогнат.
Този път мосю Дюпон ме последва вън от стаята. Мис Кентън отново стоеше в преддверието.
— Мистър Стивънс — каза тя, — доктор Мередит пристигна и се качи горе.
Беше го изрекла тихо, но мосю Дюпон зад гърба ми незабавно възкликна:
— О, чудесно!
Обърнах се към него с думите:
— Ще бъдете ли така любезен да ме последвате, сър?
Заведох го в билярдната и разпалих огъня, а той седна на един от кожените столове и започна да си събува обувките.
— Съжалявам, че тук е малко студено, сър. Лекарят ще дойде всеки момент.
— Благодаря ти, иконом. Справи се много добре.
Мис Кентън ме чакаше в преддверието. Двамата мълчаливо се заизкачвахме. В стаята на баща ми доктор Мередит пишеше нещо, а мисис Мортимър безутешно плачеше. Тя все още носеше престилката, която очевидно бе използвала да бърше сълзите си. В резултат цялото й лице лъщеше от мазнина и й придаваше вид на участник в карнавално шествие. Очаквах стаята да мирише на смърт, ала поради присъствието на мисис Мортимър — или по-точно на престилката й — преобладаваше миризмата на печено.
Доктор Мередит се изправи и каза:
— Моите съболезнования, Стивънс. Получил е силен удар. Ако това може да е някаква утеха, знай, че не е изпитал голяма болка. Нищо на света не би могло да го спаси.
— Благодаря ви, сър.
— Сега си тръгвам. Надявам се, ще се погрижиш за формалностите?
— Да, сър. Само че искам да ви помоля за нещо. Долу има един изключително изтъкнат господин, който се нуждае от помощта ви.
— Спешно?
— Настоява да ви види, сър.
Слязохме с доктор Мередит, въведох го в билярдната, а после бързо се върнах в пушалнята, където атмосферата, ако не друго, поне бе станала още по-дружелюбна.
Разбира се, не съм аз този, който ще решава дали съм достоен да застана до „великите“ икономи от моето поколение, като мистър Маршал или мистър Лейн. И все пак съществуват хора, които вероятно от криворазбрано великодушие са склонни да го допуснат. Искам да поясня: когато заявявам, че конференцията от 1923 г. и специално тази вечер представляват повратна точка в професионалното ми развитие, аз говоря от позицията на собствените си скромни стандарти. И все пак, ако вземем под внимание напрежението, на което бях подложен, навярно не се заблуждавам прекомерно, като отивам толкова далеч в предположенията си, че може би наистина съм демонстрирал въпреки всичко поне в известна степен „достойнството“, подхождащо на някой като мистър Маршал — или, в тази връзка, на собствения ми баща. И действително защо трябва да отричам? Въпреки тъжните асоциации, замисля ли се за онази вечер днес, улавям се, че го правя с чувството на истински победител.
Ден втори — следобед
Излиза, че до този момент не съм взимал под внимание един важен аспект от въпроса: „Какво е велик иконом?“ Трябва да призная, че подобен пропуск доста ме смути особено като се има предвид колко близка на сърцето ми е темата и колко много съм размишлявал по въпроса през всичките тези години. Учудва ме например, че доста прибързано съм отхвърлил някои аспекти от критериите за членство в дружество „Хейс“. Веднага искам да поясня, че нямам намерение да отстъпвам от схващанията си за „достойнството“ и пряката му връзка с „величието“. Ала напоследък все по-сериозно се замислям върху онази част от изискванията на дружеството, че кандидатът „трябва да е на служба в някое видно семейство“. И сега, не по-малко отпреди, продължавам да съм твърдо убеден, че това си е чиста проба снобизъм. Мисля си обаче, че може би възраженията ми се отнасят по-скоро до старомодното разбиране за „видно семейство“, а не до идеята по принцип. Защото самият аз непоколебимо вярвам, че задължителна предпоставка за величие е „да си на служба в някое видно семейство“ — стига, естествено, думата „видно“ да има далеч по-дълбок смисъл от този, който дружество „Хейс“ влага в нея.
Всъщност разликата между моята интерпретация на „видно семейство“ и тълкуването на дружеството илюстрира основните различия в стойностите на нашето поколение икономи и тези на предишната генерация. Като казвам това, аз не само насочвам вниманието ви към факта, че моето поколение гледаше съвсем не толкова снобски на въпроса кой работодател е наследствен благородник и кой бизнесмен. Онова, което се опитвам да внуша — и, струва ми се, определението е съвършено точно, — е, че ние бяхме много по-големи идеалисти. Докато нашите предшественици се интересуваха единствено дали работодателят им е титулувана особа, или другояче казано, дали е от „старите“ семейства, ние по-скоро бяхме склонни да се вълнуваме от неговия морален статус. Тук, естествено, нямам предвид личното му поведение. Мисълта ми е, че хранехме амбицията, която би била крайно необичайна за по-възрастното поколение, да служим на господа, допринасящи за възхода на човечеството, така да се каже. Смяташе се например за далеч по-достойно да си на служба при господин като мистър Джордж Кетъридж, който, макар и със скромно потекло, има неоспорим принос за развитието на империята, отколкото при някой потомствен аристократ, пропиляващ времето си по клубовете и игрищата за голф.