На практика много представители на най-благородните фамилии са посвещавали живота си на големите проблеми на деня, така че на пръв поглед би могло да ви се стори, че тежненията на моето поколение не се различават особено от тези на нашите предшественици. Аз обаче съм готов да се обзаложа, че съществуваше основна разлика както в отношението към нещата, които колегите споделяха помежду си, така и в критериите, по които най-способните представители на професията избираха къде да работят. Тези решения вече не бяха въпрос само на заплата, брой на подчинените или семейна титла на господаря; за моето поколение професионалният престиж се съдържаше преди всичко в моралните достойнства на работодателя.
Струва ми се, че най-добре ще илюстрирам разликата между поколенията, ако се изразя фигуративно. Икономите от генерацията на баща ми бяха склонни да си представят света като стълба — къщите на кралските особи, херцозите и графовете от най-старите семейства се намираха най-отгоре, тези с „новите пари“ по-надолу и т.н., докато се стигнеше нивото, където йерархията се определяше единствено от богатството или липсата му. Всеки иконом с амбиции просто правеше всичко, което беше по силите му, за да се издигне колкото се може повече по тази стълба. В крайна сметка, колкото по-високо се намираше, толкова по-голям бе и професионалният му престиж. Точно това са и стойностите, заложени в идеята на дружество „Хейс“ за „видно семейство“, и фактът, че през 1929 г. самонадеяно се правеха подобни изявления, обяснява защо кончината им беше неизбежна, да не кажа твърде закъсняла. Защото подобно мислене отдавна се смяташе за архаизъм сред най-видните представители на нашите среди. Моето поколение вече не възприемаше света като стълба, а по-скоро като колело. Надявам се, ще ми позволите да развия тезата си по-подробно.
Имам усещането, че моето поколение първо разбра нещо, което бе убягнало от вниманието на по-старите икономи — факта, че съдбоносните решения за бъдещето на света не се взимаха просто в тази или онази камара или през няколкото дни, отделени на международна конференция пред очите на цялото общество и преса. Точно обратното — разискванията се провеждаха и големите решения се взимаха в уединението и покоя на престижните английски имения. Онова, което се случва пред хорските очи с толкова много церемониалност и разкош, често е само заключението или ратификацията на нещо, подготвяно седмици и дори месеци наред в тези имения. Следователно за нас светът беше колело, с престижните имения в центъра, откъдето се излъчваха съдбоносните решения и достигаха до всички останали, бедни и богати, които се въртяха около тях. И всеки от нас, който имаше някакви професионални амбиции, се стремеше да се доближи до този център. Защото, както казах, ние бяхме поколение от идеалисти, за които въпросът не беше само доколко успешно упражнявахме способностите си, а за каква кауза го правехме. У всекиго се таеше желанието да даде своя скромен принос за добруването на света и като истински професионалист го постигаше, служейки на великите личности на нашето време, в чиито ръце бе поверена съдбата на цивилизацията.
Разбира се, в момента правя много големи обобщения и с готовност ще се съглася, че доста хора и от нашето поколение изобщо не се ръководеха от толкова възвишени принципи. И обратно, сигурен съм, че сериозните представители от поколението на баща ми инстинктивно са усещали моралните измерения на професията. Но в общи линии вярвам, че заключението ми е точно. Що се отнася до моята кариера, подобни „идеалистични“ мотивации винаги са играли огромна роля. В началото например често сменях господарите си — очевидно съм чувствал, че на тези места не мога да получа никакво професионално удовлетворение, — докато най-после бях възнаграден с възможността да служа на лорд Дарлингтън.