Мистър и мисис Уейкфилд са американци, заселили се в Англия — някъде в Кент, доколкото разбрах — преди двайсет години. И тъй като с мистър Фарадей имали многобройни общи познати из бостънското общество, един ден ни гостуваха за кратко в Дарлингтън Хол. Останаха на обяд и си тръгнаха малко преди следобедния чай. Бяха изминали само няколко седмици, откакто мистър Фарадей бе пристигнал в къщата, и ентусиазмът му от придобивката все още беше огромен. В резултат през по-голямата част от гостуването на семейството господарят ги развеждаше из къщата — ненужно дълга обиколка по мое мнение, включваща дори и всички затворени крила. Мистър и мисис Уейкфилд обаче проявяваха не по-малък интерес и докато си вършех работата, до ушите ми често долитаха най-различни американски възклицания на задоволство от видяното. Мистър Фарадей беше започнал да ги развежда от горе на долу. Когато най-после доведе гостите си да се насладят и на великолепието на първия етаж, той беше в силно приповдигнато настроение. Посочваше детайли от корнизите и рамките на прозорците и с доста цветисти изрази обясняваше „какво са правили английските благородници“ във всяка стая. Макар че въобще не съм полагал съзнателни усилия да чуя думите му, не можех да не доловя същината на разговора и бях удивен от дълбоките познания на господаря си. И ако не се смята някой несполучливо използван израз, разказът му издаваше истински възторг от английските традиции. Освен това беше повече от ясно, че и семейство Уейкфилд — и особено мисис Уейкфилд — бяха добре запознати със спецификата на нашата страна, и от многобройните забележки, които чувах, останах с впечатлението, че и те притежават някаква богаташка английска къща.
Та по време на тази обиколка — тъкмо прекосявах преддверието, като си мислех, че групата е излязла в парка, — видях, че мисис Уейкфилд е изостанала и внимателно разглежда каменната арка над входа на трапезарията. Когато минах покрай нея с думите „извинете, госпожо“, тя се обърна и каза:
— О, Стивънс, може би точно ти би могъл да ми дадеш сведение. Тази арка изглежда от седемнайсети век, но не е ли била построена сравнително наскоро? Може би по времето на лорд Дарлингтън?
— Възможно е, госпожо.
— Много е красива. Ала е навярно само една сполучлива имитация, изградена преди няколко години. Не съм ли права?
— Не съм сигурен, госпожо, но е напълно възможно.
После, като сниши глас, мисис Уейкфилд ми прошепна:
— Кажи ми, Стивънс, що за човек беше този лорд Дарлингтън? Предполагам, че си работил за него.
— Не съм, госпожо.
— О, аз пък бях решила, че си. Интересно откъде ми е хрумнало.
Мисис Уейкфилд се взря отново в арката и като я погали с ръка, каза:
— Значи не можем да сме сигурни. И все пак ми се струва, че е имитация. Много сполучлива, но имитация.
Бих могъл бързо да забравя този разговор, ала след като гостите си заминаха и аз занесох следобедния чай на мистър Фарадей в дневната, той ми се видя замислен. Помълча малко, после се обърна към мен:
— Знаеш ли, Стивънс, мисис Уейкфилд не беше чак толкова впечатлена от къщата, колкото очаквах.
— Наистина ли, сър?
— Изглежда, си мисли, че силно преувеличавам, когато разказвам за историята й; и си съчинявам, че всичко това е ставало преди толкова векове.
— Нима, сър?
— Постоянно повтаряше това е „имитация“, онова е „имитация“. Дори смята, че и ти си „имитация“, Стивънс.
— Действително ли, сър?
— Действително, Стивънс. Бях й казал, че си нещо изключително. Истински стар английски иконом. Че си работил в тази къща повече от трийсет години за истински английски лорд. Но мисис Уейкфилд ме опроверга. И между другото го направи напълно убедена в правотата си.