И днес със задоволство си спомням многобройните случаи, когато среброто в Дарлингтън Хол предизвикваше възхищението на гостите ни. Сещам се как лейди Астор не без известна горчивина казваше, че нашето сребро „вероятно няма съперници“. Помня и как веднъж по време на вечеря наблюдавах прочутия драматург сър Бърнард Шоу, който внимателно се взираше в лъжичката за десерта, повдигаше я нагоре към светлината, а после сравняваше нейната повърхност с тази на чинията в съседство, напълно забравил за компанията около себе си. И все пак случаят, към който се връщам с най-голямо удовлетворение, се отнася за онази вечер, когато една много видна личност — министър от кабинета и скоро след това външен министър — ни посети „инкогнито“. Всъщност сега, след като резултатите от тези визити са подробно документирани, не виждам защо да не поясня, че става дума за лорд Халифакс.
Както се оказа, това посещение беше първото от цяла серия подобни „неофициални“ срещи между лорд Халифакс и посланика на Германия по това време хер Рибентроп. Но през онази вечер лорд Халифакс беше пристигнал в много лошо настроение. И първите му думи буквално бяха: „Честна дума, Дарлингтън, не знам в какво ме забъркваш. Сигурен съм, че по-късно ще съжалявам.“
И тъй като очакваха хер Рибентроп след около час, негова светлост предложи на госта си да го разведе из Дарлингтън Хол — стратегия, която беше помагала на доста изнервени гости да се отпуснат. В случая обаче, докато си вършех работата, постоянно чувах лорд Халифакс, чийто глас долиташе от различни части на къщата, да продължава да изразява съмненията си за изхода на вечерта, а лорд Дарлингтън се опитваше да го успокои. Ала в един момент гостът възкликна: „Господи, Дарлингтън, среброто в тази къща просто е възхитително.“ Естествено, думите ми доставиха огромно удоволствие, но истинското удовлетворение, свързано с този епизод, дойде два-три дни по-късно, когато господарят ми подметна: „Между другото, Стивънс, лорд Халифакс здравата се впечатли от среброто. Настроението му се подобри.“ Съвсем ясно си спомням, че негова светлост каза точно това. Следователно изобщо не си измислям, че видът на среброто бе направил дребен и все пак значителен принос към намаляване на напрежението между хер Рибентроп и лорд Халифакс тогава.
Може би тук е мястото да спомена нещо и по адрес на хер Рибентроп. Днес, разбира се, всеобщо възприетото мнение е, че той е бил голям измамник: че Хитлер е държал по онова време Англия да бъде заблуждавана колкото се може по-дълго за истинските му намерения и че основната мисия на хер Рибентроп в нашата страна е била да поддържа тази измама. Както казах, това е разпространеното мнение и аз не желая да се разграничавам от него. Само че страшно се дразня, когато трябва да слушам хората, които говорят така, сякаш те самите никога не са били заблудени от хер Рибентроп — сякаш единствено лорд Дарлингтън е вярвал, че немецът е почтен джентълмен, и е влизал в работни взаимоотношения с него. Истината е, че през трийсетте години хер Рибентроп беше една много добре приета, дори привлекателна фигура в най-известните английски къщи. Особено през 1936–1937 г. разговорите в помещението за слугите постоянно се въртяха около „немския посланик“ и от това, което гостуващите слуги разказваха, беше съвсем ясно, че доста от най-видните дами и господа в страната буквално са били запленени от него. Затова днес толкова се дразня, като чувам същите хора да говорят за онези времена и да сипят какво ли не по адрес на негова светлост. Само хвърлете един поглед на списъците с гостите им и огромното им двуличие веднага ще лъсне. Ще се види не само колко пъти хер Рибентроп е вечерял и на техните маси, но и колко често е бил почетният гост на подобни събирания.