Освен това ще чуете тези личности да говорят така, сякаш лорд Дарлингтън е правил нещо необичайно, като е приемал гостоприемство от нацистите по време на няколкото му посещения в Германия. Убеден съм, че няма да са чак толкова словоохотливи, ако „Таймс“ например публикува дори само един от списъците с гостите на банкетите, които немците даваха по време на Нюрнбергското рали. Истината е, че най-висшестоящите и уважавани англичани се възползваха от гостоприемството на германските лидери, и аз лично мога да свидетелствам, че мнозинството от тях се завръщаха, изпълнени с възхищение, и не можеха да се нахвалят от домакините. И всеки, който се опитва да ни внуши, че лорд Дарлингтън е влизал в тайна връзка с известен неприятел, просто практично забравя какъв беше действителният климат в онова време.
Държа да кажа още и какви мръсни лъжи са твърденията, че господарят ми е бил антисемит или пък че е поддържал тесни контакти с организации от рода на Британския фашистки съюз. Подобни приказки могат да излязат от устата единствено на хора, които нямат никаква представа що за човек беше негова светлост. Лорд Дарлингтън се отвращаваше от антисемитизма. Лично аз няколко пъти съм го чувал да изразява възмущението си по повод нечии антисемитски изказвания. А изявленията, че никога не е допускал евреи да гостуват в къщата му или пък да бъдат наемани като служители, са напълно неоснователни. Изключение прави един много дребен епизод, станал през трийсетте, който беше раздухан до невероятни размери. А що се отнася до Британския фашистки съюз, ще заявя, че всички приказки, свързващи негова светлост с такива хора, са пълна нелепица. Сър Осуалд Мозли, лидерът на „черноризците“, е посещавал Дарлингтън Хол най-много три пъти, и то в зората на организацията, преди да се прояви истинската й същност. Веднага щом отблъскващата страна на черноризкото движение стана ясна — и държа да подчертая, че негова светлост я забеляза много по-рано от някои други, — лорд Дарлингтън прекъсна всякакви контакти с него.
Във всеки случай подобни организации бяха в пълно несъответствие със сърцевината на английския политически живот. Лорд Дарлингтън, предполагам сте разбрали, беше човек, който се захващаше единствено с неща от истинския център на събитията, и фигурите, които полагаше усилия да събере около себе си през тези години, бяха безкрайно далече от такива отцепнически групировки. Не само че се открояваха като почтени във висша степен, това бяха личности, които имаха реално влияние върху живота на страната: политици, дипломати, военни и духовни лица. Да не говорим, че някои от тях бяха и евреи, и само този факт е достатъчен да илюстрира глупостта и безсмислието на голяма част от приказките, изговорени по адрес на негова светлост.
Аз обаче се отклоних. Всъщност ставаше дума за среброто и колко навреме лорд Халифакс се бе впечатлил от него преди срещата си с хер Рибентроп в Дарлингтън Хол. Нека бъдем наясно, нито за миг не намеквам, че вечерта, която заплашваше да се превърне в пълен провал за господаря ми, в крайна сметка бе истински триумф благодарение единствено на среброто. Но пък и лорд Дарлингтън заяви, че то определено е допринесло за повдигане настроението на госта му, и може би няма да е толкова абсурдно, ако си припомням подобни епизоди с удовлетворение и задоволство.
Някои представители на нашата професия твърдят, че няма никакво значение на какъв господар служиш; че идеализмът, характерен за моето поколение, и най-вече схващането, че ние, икономите, трябва да се стремим към служба при такива забележителни личности, които работят за каузата на човечеството — са само високопарни приказки без никакво реално покритие. Разбира се, веднага може да се отбележи, че хората, които изразяват скептицизъм, винаги се оказват най-посредствените в професията — онези, които знаят, че не притежават способности да се издигнат до по-престижно място, и се опитват да принизят до своето равнище останалите колеги, — затова едва ли мнението им би могло да се приеме за меродавно. И все пак, когато си в състояние да сразиш такива хора с примери от собствената си кариера, изпитваш истинско удовлетворение. Действително човек посвещава на господаря си постоянна и непрекъсната служба, чиято стойност никога не може да се сведе до няколко избрани примера — като този, свързан с лорд Халифакс. Но пък след време точно тези примери се превръщат в символи на един неопровержим факт — а именно, че съм имал привилегията да упражнявам професията си в самото сърце на великите събития. И може би притежавам правото да изпитвам удовлетворението, което служилите при посредствени господари никога няма да изпитат — да мога да кажа, че с усилията си, макар и съвсем скромни, съм допринесъл мъничко за хода на историята.