Но да се върна към мисълта си. Сигурно разбирате, че никак не бях спокоен пред перспективата да съобщя на мис Кентън, че се каня да освободя две от нейните служителки. Да не говорим, че те бяха отлични работнички и — мога да го заявя, тъй като еврейската тема е толкова деликатна напоследък — цялото ми същество се бунтуваше срещу този акт. Въпреки това дългът повеляваше друго и смятах, че нищо няма да спечелим, ако безотговорно изразяваме личните си съмнения. Задачата беше трудна, ала точно затова изискваше да бъде изпълнена с достойнство. Така че, когато към края на срещата ни най-после повдигнах въпроса, сторих го максимално сбито и делово и завърших с думите:
— Аз ще разговарям с двете служителки утре сутринта в десет и половина в моята стая. Затова, мис Кентън, ще ви бъда много благодарен, ако ми ги изпратите. Оставям на вас решението дали да ги информирате предварително за естеството на нашия разговор.
Тук очевидно мис Кентън нямаше какво да ми отговори. Ето защо продължих:
— Е, мис Кентън, благодаря за какаото. Крайно време е да си тръгвам. Утре ни чака още един тежък ден.
И тогава тя проговори:
— Мистър Стивънс, не мога да повярвам на ушите си. Рут и Сара работят при мен вече шеста година. Аз им имам пълно доверие, както и те на мен. Службата им в тази къща винаги е била отлична.
— Сигурен съм, че е така, мис Кентън. За съжаление не бива да позволяваме на емоциите да пречат на решенията ни. А сега наистина трябва да ви пожелая „лека нощ“…
— Мистър Стивънс, потресена съм, че можете да седите и да говорите такива неща, сякаш правите заявка за продукти. Просто не мога да го повярвам. Вие казвате, че Рут и Сара ще бъдат уволнени само защото са еврейки?
— Мис Кентън, току-що подробно ви обясних положението. Негова светлост е взел своето решение и ние с вас просто няма какво да обсъждаме.
— А не ви ли минава през ума, мистър Стивънс, че да се уволнят Рут и Сара единствено на това основание би било просто неморално? Аз отказвам да участвам в подобни неща. И няма да работя в къща, където те могат да се случат.
— Мис Кентън, ще ви помоля да не се гневите толкова и да се държите достойно за мястото, което заемате. Въпросът е много ясен. Щом негова светлост желае точно тези два договора да бъдат прекратени, не виждам какво повече може да се каже.
— Предупреждавам ви, мистър Стивънс, че няма да продължа да работя в такава къща. Ако момичетата ми бъдат уволнени, аз също ще напусна.
— Мис Кентън, учудвам се, че реагирате така. Мислех, че няма нужда да ви напомням, че професионалните ни задължения не се ръководят от нашите лични слабости и чувства, а от желанията на онзи, който ни е наел.
— Заявявам ви, мистър Стивънс, че ако утре уволните момичетата ми, това ще бъде неморално, ще бъде грях и аз отказвам да работя повече тук.
— Мис Кентън, позволете да ви напомня, че едва ли заемате необходимата позиция, от която да отправяте такива сурови присъди. Истината е, че светът днес е безкрайно сложно и измамно място. Има много неща, които ние с вас просто не можем да разберем, свързани например със същината на еврейството. Смея да твърдя, че негова светлост е с доста по-високо обществено положение, за да прецени кое е по-добро. А сега, мис Кентън, аз наистина трябва да вървя. Още веднъж ви благодаря за какаото. Утре в десет и трийсет. Моля ви, изпратете ми двете въпросни служителки.
На другата сутрин още в мига, в който камериерките пристъпиха прага на стаята ми, стана ясно, че мис Кентън вече беше говорила с тях, защото и двете хлипаха. Обясних им положението накратко и подчертах, че работата им е била задоволителна и съответно ще получат добри препоръки. Доколкото си спомням, нито една от тях не каза нещо съществено през време на целия разговор, който продължи три-четири минути. Излязоха от стаята хлипайки, както бяха и влезли.
В дните, последвали уволнението на момичетата, мис Кентън се държеше изключително студено с мен. Понякога бе доста груба дори и в присъствието на други членове от персонала. И макар че продължавахме всяка вечер да се виждаме на чаша какао, срещите ни бяха кратки и враждебни. След като минаха две седмици, а в поведението й нямаше и намек за промяна, това определено започна да ми омръзва. Ето защо на една от срещите ни й подхвърлих иронично:
— Мис Кентън, очаквах досега да си подадете оставката. — И придружих думите си с лек смях. Надявах се, че най-после ще поомекне и ще отговори примиренчески, за да се сдобрим и веднъж завинаги да загърбим този епизод. Тя обаче само ме изгледа сурово и отвърна: