Клеър Макинтош
Оставих те да си отидеш
На Алекс
БЛАГОДАРНОСТИ
Винаги чета благодарностите в книгите и се чудя как е възможно толкова много хора да участват в създаването на едно-единствено произведение. Сега вече знам. Изключително съм благодарна на първите читатели на "Позволих да си отидеш" – Джули Коен, Ей Джей Пиърс, Мерилин Дейвис и всички останали, които ми помогнаха да видя хубавите и лошите страни. Също така съм особено благодарна на Пета Найтингейл и Араминта Уитли, че повярваха в мен. Истинско щастие е, че моя литературна агентка е невероятната Шийла Кроули, с която никога нямаше да се запозная, ако не беше Вивиън Уърдли. Тя хареса много ръкописа на този роман и ѝ го изпрати. Благодаря на Вивиън, Шийла, Ребека и останалите от екипа на "Къртис Браун" за всичко, което направиха. Нямаше как да намерите по-добър дом за мен от "Литъл браун". Заобичах брилянтната Люси Малагони в момента, в който я срещнах – не мога и да мечтая за по-проницателна и по-ентусиазирана редакторка от нея. Благодаря на Люси, Талия, Ан, Сара, Кърстийн и останалите от "Литъл браун", включително и на чудесния екип за чуждестранните права: всеки един от тях е много зает, но ме накараха да се почувствам така, все едно моята книга беше единствената, по която работят.
Благодарности отиват и при бившите ми колеги Мери Лангфорд и Кели Хобсън: на Мери за това, че прочете първата чернова, а на Кели за някои поправки в последния момент. Най-накрая благодаря на всички приятели и роднини, които винаги са вярвали в мен, които ме подкрепиха, когато зарязах една успешна кариера и започнах да пиша книги, и които нито веднъж не ми казаха, че трябва да се откажа и да си намеря нормална работа. Не бих и нямаше как да се справя без подкрепата на моя съпруг Роб и трите ни деца – Джош, Иви и Джорджи, които постоянно ме аплодираха, носеха ми чаши с чай ѝ се оправяха сами, докато аз просто довършвах тази глава. Благодаря ви много на всички.
ПРОЛОГ
Тласъкът на вятъра покрива лицето ѝ с мокра коса и тя затваря очи срещу дъжда. Време като това кара всички да бързат, да препускат по хлъзгавите тротоари със заровени в яките си брадички. Преминаващите коли заливат обувките им с вода. Шумът от трафика ѝ пречи да чуе повече от няколко думи от безспирното му бърборене, започнало в мига, в който училищните врати се отвориха. Приказките излизат от устата му непрестанно, те са несвързани и объркани, породени от вълнението от този нов свят, в който расте. Успява да разбере нещо за най-добър приятел, за проект, свързан с космоса, за нов учител; поглежда го и му се усмихва, радва се на жизнеността му, за нея студът, който си проправя път през шала ѝ, не съществува. Момчето се ухилва в отговор и повдига глава, за да вкуси от дъжда, мокрите му мигли образуват тъмни съсиреци върху очите му.
– Мога да си напиша името, мамо!
– Ти си умно момче – казва тя и се спира да го целуне пламенно по влажното чело. – Ще ми покажеш ли, когато се приберем у дома?
Вървят толкова бързо, колкото позволяват краката на едно петгодишно дете[1], със свободната си ръка тя държи чантата си, която се удря в колената ѝ.
Още малко и ще се приберат.
Фаровете се отразяват в мокрия асфалт и тази игра на светлини ги заслепява постоянно. Изчакват подходящ момент и се гмурват между колите по натоварената улица, тя стяга още повече хватката си върху малката му ръчичка, облечена в мека вълнена ръкавичка, така че на него му се налага да бяга след нея, за да не изостава. Подгизнали листа, чиито ярки цветове са се превърнали в тъмнокафяво, са полепнали по оградите.
Стигат до тихата улица, която води до дома им, мисълта за топлината му е съблазнителна. Успокоена от познатата обстановка на квартала им, тя пуска ръката му, за да отметне мокрите кичури от очите си и се засмива на пръските вода, които се посипват от нея.
– Оттук – казва тя след последния завой от маршрута им. – Оставих лампите включени за нас.
Срещу улицата се намира червена тухлена къща. Две спални, най-малката кухня на света и градина, изпълнена със саксии, които се кани да засади с цветя от цяла вечност. Само двамата са.
– Ще те изпреваря, мамо...
Той никога не спира да се движи, изпълнен е с енергия от секундата, в която се събужда, до мига, в който поставя глава върху възглавницата. Винаги скача, винаги бяга.