Патрик прави крачка назад, все едно съм го ударила, и лицето му пребледнява.
– Защо правиш това?
– Защото това искам аз. – Лъжата е истинско мъчение.
– Защото си тръгнах ли?
– Няма нищо общо с теб. Нищо от това няма нищо общо с теб. Просто ме остави на мира.
Патрик ме поглежда и аз си налагам да срещна погледа му, като се моля да не усети вътрешната борба, отразена в очите ми. Най-накрая приема поражението си и си тръгва.
Затътря се по пътеката и в един момент хуква да бяга.
Затварям вратата и падам на пода, прегръщам Бо и започвам да плача звучно в козината му. Не успях да спася Джейкъб, но мога да спася Патрик.
Веднага, щом се чувствам по-добре, се обаждам на Йестин и го моля да поправи счупената ключалка.
– Вече въобще не мога да завъртя ключа – казвам му аз. – Напълно е счупена и няма никакъв начин да я заключа отвън.
– Не се тревожи за това – отвръща Йестин. – Никой няма да ти открадне нищо.
– Искам я поправена! – Силата на молбата ми изненадва и двама ни и за секунда настъпва тишина.
– Ще дойда след малко.
Пристига след час и бързо се заема за работа, но отказва чая, който му предлагам. Свирка си тихичко, докато маха ключалката и омаслява механизма, преди да я постави отново и да ми покаже колко лесно се върти сега ключът.
– Благодаря ти – казвам му аз, едва не хленча от облекчение. Йестин ме поглежда любопитно и аз увивам още повече жилетката около себе си. Целите ми ръце са в синини, които кървят и цапат дрехите ми като мастило попивателна хартия. Изпитвам болка, все едно съм избягала маратон, лявата ми буза е подута и усещам един зъб да се клати. Оставям косата да пада върху лицето ми, за да скрие най-лошото от него.
Виждам, че Йестин гледа към червената боя на вратата.
– Ще я изчистя – обещавам аз, но той не отговаря. Кима ми за довиждане, но като че ли променя решението си и се обръща към мен:
– Пенфейш е малко селище – казва той. – Всички знаят всичко за другите.
– И аз така чух – отвръщам аз. Ако очаква от мен да се защитавам, ще остане разочарован. Ще приема наказанието си от съда, а не от селяните.
– Щях да стоя мирен, ако бях на твое място – съветва ме Йестин. – Нека всичко отшуми.
– Благодаря ти за съвета – отговарям стегнато.
Затварям вратата и се качвам горе, за да се изкъпя. Стоя под парещата струя със затворени очи, за да не виждам новопоявилите се белези по кожата ми. Малки драскотини, големи колкото човешки пръсти, са осеяли гърдите и бедрата ми и се отличават ясно върху бледата ми кожа. Бях глупачка, че повярвах, че мога да избягам от миналото. Колкото и бързо да бягам, колкото и надалече, никога няма да мога да го надбягам.
37
– Искаш ли да ти помогна с нещо? – попита Рей, макар да знаеше, че Магс държи нещата под контрол. Винаги го беше правила.
– Всичко е готово – отвърна тя и си свали престилката.
– Чилито и оризът са във фурната, бирите са в хладилника, а шоколадовите браунита са на плота.
– Звучи чудесно – поздрави я съпругът ѝ, който обикаляше нервно из кухнята.
– Можеш да извадиш съдовете от съдомиялната, ако си търсиш някаква работа.
Рей започна да вади чистите чинии и се опита да измисли безопасна тема за разговор, която нямаше да свърши в спор.
Тазвечерното събиране беше идея на Магс. Да отпразнуват добре свършената работа, беше му казала тя. Рей се чудеше дали по този начин не му показваше, че съжалява, задето се бяха скарали.
– Благодаря ти отново, че предложи това – каза той, когато тишината стана неловка. Вдигна приборите за хранене и остави вадичка вода след себе си. Магс му подаде парцала.
– Това е един от най-нашумелите случаи, върху които си работил – отвърна съпругата му. – Трябва да се отпразнува. – Взе парцала от ръцете му и го остави в мивката. – А и ако се налага да избирам между това да прекарате нощта в "Нагс Хед" или да дойдете тук да хапнете и да пиете по няколко бири, е...
Рей прие критиката стоически. Значи това беше истинската причина за вечерята.
Двамата се движеха внимателно един около друг в кухнята, все едно ходеха по лед, все едно Рей не беше прекарал нощта на дивана, все едно синът им нямаше купчина крадени неща под леглото си. Рискува да хвърли поглед към Магс, но не успя да разчете изражението ѝ и реши, че ще е най-добре просто да запази мълчание. В крайна сметка всичко, което кажеше, беше грешно.
Не беше честно да сравнява Кейт със съпругата си, знаеше това, но нещата бяха много по-лесни на работа. Кейт никога не се обиждаше и не беше необходимо да репетира думите в главата си, преди да говори с нея, както беше започнал да прави, ако искаше да засегне някоя трудна тема пред Магс.