Вече беше на средата на документите, които трябваше да обработи, когато Кейт почука на вратата му.
– Не ме прекъсвай – каза ѝ той. – Набрал съм скорост.
– Искаш ли да чуеш за възможното престъпление?
Рей спря и направи знак на Кейт да седне.
– С какво се занимаваш? – попита го тя, когато видя планината от документация на бюрото му.
– Административна работа. Предимно номериране и пресмятане на разходите ни през последните шест месеца. От счетоводството ми казаха, че ако не им ги предам днес, няма да ги одобрят.
– Имаш нужда от помощ.
– Имам нужда от време да върша полицейска работа – каза той, – а не тези простотии. Съжалявам. Кажи ми какво стана.
Кейт погледна към бележките си.
– Ив Манинг живее в Оксфорд, а сестра ѝ Дженифър – тук в Бристъл, заедно със своя съпруг, Иън Питърсън. Ив и сестра ѝ се скарали преди пет години и оттогава не са се виждали и чували, нито с нея, нито със зет си. Преди няколко седмици Питърсън се появил от нищото и я питал къде е Дженифър.
– Напуснала ли го е?
– Така изглежда. Госпожа Манинг е получила картичка от сестра си преди няколко месеца, но не може да си спомни пощенския печат, а и отдавна изхвърлила плика. Намерила картичката скъсана на парчета и скрита зад часовника на полицата над камината си. Сигурна е, че това е дело на зет ѝ, който дошъл в къщата.
– Защо му е да прави това?
Кейт сви рамене.
– Нямам представа. Госпожа Манинг също не знае, но това доста я притеснява. Иска да обяви сестра си за изчезнала.
– Очевидно тя не е изчезнала – отвърна раздразнен Рей.
– Не и щом ѝ е изпратила картичка. Просто не желае да бъде открита. Това са две коренно различни неща.
– Това ѝ казах и аз. Както и да е, записах всичко, за да го видиш. – Жената му подаде найлонов плик, в който имаше две написани на ръка страници.
– Благодаря ти. Ще ги погледна. – Рей взе доклада и го остави на бюрото си сред останалата документация. – В случай че успея да се оправя с тази купчина, още ли си навита за онова питие? Мисля, че ще имам нужда от него.
– Чакам го с нетърпение.
– Чудесно – отвърна инспекторът. – Том ще ходи някъде след училище и му обещах да го прибера в седем, така че ще е набързо.
– Няма проблем. Да не би синът ти да завързва нови приятелства?
– Така мисля – отговори Рей. – Не че ще ми каже с кого. Надявам се да разберем повече, когато се срещнем с учителката му следващата седмица, но не съм особено обнадежден.
– Е, ако имаш нужда някой да те изслуша в пъба, чувствай се свободен да разтовариш – каза му Кейт. – Не че мога да ти предложа някакъв съвет как да се справиш с тийнейджър.
Рей се засмя.
– Ако трябва да бъда честен, ще се радвам да поговорим за нещо различно от тийнейджъри.
– В такъв случай съм насреща да те разсея. – Кейт се ухили и Рей отново си спомни онази вечер пред апартамента ѝ. Дали и тя си мислеше за нея? Имаше намерение да я попита, но жената вече се беше насочила към бюрото си.
Рей извади телефона си, за да изпрати съобщение на Магс. Вторачи се в дисплея в опит да измисли правилните думи, за да не ядоса съпругата си, а и да не я лъже. Не трябваше да изкривява истината, помисли си той; да излезе да пие бира с Кейт беше същото, като да излезе с Дребния. Рей реши да не обръща внимание на гласа в главата му, който му обясняваше защо не е същото.
Въздъхна и отново прибра телефона в джоба си, без да е изпратил съобщение. По-лесно беше да не казва нищо. Погледна през отворената врата на офиса си и забеляза главата на седналата на бюрото си Кейт. Тя със сигурност го разсейваше, помисли си Рей. Просто не знаеше дали това беше хубаво или не.
40
Минават две седмици, преди да се осмеля отново да изляза сред хора; едва когато жестоките лилави синини на ръцете ми изсветляват до бледозелено. Боли ме да си спомня колко шокиращо изглеждат контузиите върху кожата ми, а само преди две години бяха част от мен, както беше част от мен цветът на косата ми.
Принудена съм да изляза, за да купя кучешка храна. Оставям Бо у дома, за да хвана автобуса до Суонзи, където никой няма да обърне внимание на жена с поглед, забит в пода, и с шал около врата, въпреки топлото време. Поемам по пътеката към караванния парк, но не мога да се отърся от чувството, че някой ме наблюдава. Поглеждам зад мен и се паникьосвам, че съм погледнала в неправилната посока, затова се обръщам още веднъж, но и там няма никого. Въртя се в кръгове, но не мога да видя нищо заради черните петна, които са се появили в очите ми и като че ли се местят заедно с мен, накъдето и да погледна. Намирам се на ръба на паниката, страхът, който се надига в гърдите ми, е толкова силен, че ми причинява болка. Ту ходя, ту тичам, докато не виждам статичните каравани и ниския магазин на Бетан. Най-накрая сърцето ми забавя ход и аз се опитвам да се съвзема. В моменти като този затворът ми се струва като по-добрата алтернатива пред живота, който водя.