Не мога да слушам повече. Удрям CD плейъра и дискът излиза болезнено бавно. Изваждам го и се опитвам да го счупя наполовина, но той не се огъва и аз изпищявам насреща му, сбръчканото ми лице се отразява в лъскавата му повърхност. Излизам от колата и го хвърлям в плета.
– Остави ме на мира! – крещя аз. – Просто ме остави на мира!
Шофирам трескаво, опасно, плътно до високия плет, извън Пенфейш и в околностите му. Треса се цялата и ми е напълно невъзможно да сменя предавката, затова оставам на втора и колата вие недоволна. Чувам думите на Иън отново и отново в главата си.
Докато сме живи.
Виждам пропаднала плевня малко встрани от пътя и никакви други къщи наоколо. Поемам по черния път към нея. Когато я доближавам, виждам, че няма покрив и голите ѝ греди посягат към небето. От едната ѝ страна са натрупани гуми и някакви стари машини. Ще ми свърши работа. Карам до далечния край на плевнята и скривам колата зад ъгъла ѝ. На пода е оставено платнище и аз го дърпам към себе си. Заливам се с воняща вода, която се е събрала в гънките му. Покривам колата си с него. Поемам риск, но автомобилът ми изчезва напълно под тъмнозелената мушама, а наоколо всичко изглежда така, все едно от доста дълго време не е стъпвал човешки крак.
Поемам по дългия път към дома и си спомням деня, в който пристигнах в Пенфейш, когато онова, което стоеше пред мен, беше много по-неясно от онова, което беше зад мен. Сега знам какво ми готви бъдещето: остават ми още две седмици тук, след което ще се върна в Бристъл за присъдата си и ще бъда в безопасност.
Пред мен има автобусна спирка, но аз продължавам да вървя, всяка стъпка ми дава увереност. Малко по малко започвам да се успокоявам. Иън просто си играе игрички, това е всичко. Ако имаше намерение да ме убие, щеше да го стори, когато дойде във вилата.
Късно следобеда стигам до жилището си и над него са надвиснали мрачни облаци. Влизам вътре само колкото да си облека непромокаемото яке и да повикам Бо. Отвеждам го на плажа да потича. Близо до морето мога да дишам отново и знам, че то ще ми липсва най-много от всичко.
Усещането, че съм наблюдавана, е съкрушително и аз се обръщам с гръб към водата. Изпитвам болезнен страх, когато виждам фигура на скалите, тя гледа към мен и сърцето ми започва да бие по-силно. Викам Бо и го хващам за нашийника, но той лае и се откъсва от мен, бяга по пясъка към пътеката, която води нагоре, до мястото, на което стои мъжът на фона на небето.
– Бо, върни се!
Той бяга, без да ми обръща внимание, а аз не мога да помръдна от мястото си. Едва когато кучето стига до края на плажа и поема по пътеката, фигурата се размърдва. Мъжът се навежда, за да погали Бо, и аз на мига разпознавам познатите движения. Това е Патрик.
Може и да нямам желание да се виждам с него от последната ни среща насам, но облекчението, което изпитвам, е толкова силно, че преди да се усетя, вече съм тръгнала по следите, които кучето ми е оставило в пясъка.
– Как си? – пита ме той.
– Добре съм. – Ние сме непознати, които се опитват да водят разговор.
– Оставих ти няколко съобщения.
– Знам. – Игнорирах всичките. В началото ги слушах, но не можех да понеса мисълта какво съм му причинила, затова изтрих останалите, без да ги чуя. Накрая просто си изключих телефона.
– Липсваш ми, Джена.
Гневът му е нещо, което мога да разбера и да приема, но сега е спокоен и с умолителен вид и усещам как увереността ми се пропуква. Тръгвам към вилата.
– Не трябва да си тук. – Противя се на желанието да се огледам наоколо, за да видя дали не ни наблюдават. Ужасена съм, че Иън може да ни види заедно.
Капка дъжд пада върху лицето ми и придърпвам качулката си. Патрик върви до мен.
– Джена, говори с мен. Спри да бягаш!
Точно това съм правила през целия си живот, защото не мога да се защитя.
Проблясва светкавица и дъждът се усилва толкова много, че ми е трудно да дишам. Небето внезапно става мрачно и сенките ни изчезват. Бо се притиска към земята и ушите му увисват. Бягаме към вилата и отключвам вратата точно когато над нас се разнася гръм. Бо минава покрай краката ни и се стрелва по стълбите. Викам го, но той не идва.
– Ще отида да видя дали е добре. – Патрик се качва по стъпалата, а аз заключвам вратата и минута по-късно тръгвам след него. Намирам го на пода в спалнята си, с треперещия Бо в ръцете му. – Всички са еднакви – казва ми той с полуусмивка, – независимо дали са наперени пудели или мачо мастифи, всички мразят гръмотевиците и фойерверките.
Коленича до тях и погалвам главата на Бо. Той изскимтява едва.