– Какво е това? – пита ме Патрик. Дървената ми кутия се подава изпод леглото ми.
– Мое е – отвръщам рязко и я изритвам силно отново навътре.
Патрик се учудва, но не казва нищо, изправя се на крака и води Бо долу.
– Може би не е лоша идея да му пуснеш радиото – предлага ми той. Говори така, все едно той е ветеринарят, а аз съм негова клиентка и се питам дали не го прави по навик, или просто е решил, че повече няма да се опитва. Когато обаче оставя Бо на дивана, завива го с одеяло и му пуска силно "Класик FM", за да заглуши гърмежите, заговаря отново, но този път с много по-нежен глас:
– Ще се грижа за него.
Прехапвам устната си.
– Остави го тук, когато заминеш – казва той. – Не е нужно да ме виждаш или да говориш с мен. Просто го остави тук и аз ще дойда да го взема. Ще го гледам, докато ти... – млъква. – Докато те няма.
– Може да минат години – обяснявам аз и гласът ми ме предава на последната дума.
– Хайде да му мислим, когато дойде – отвръща Патрик. Навежда се и целува челото ми с най-нежната си целувка.
Давам му резервния ключ от кухненското чекмедже и той си тръгва, без да изрече и дума повече. Боря се със сълзите, които нямат никакво право да потекат от очите ми. Всичко това е по моя вина и колкото и да ме боли, трябва да се направи. Но сърцето ми продължава да подскача, когато някой чука на вратата ми пет минути по-късно, и аз си мисля, че Патрик се връща за нещо.
Отварям.
– Искам да напуснеш вилата – казва Йестин без никакви встъпителни думи.
– Какво? – Подпирам се с ръка на стената, за да не падна. – Защо?
Той не ме поглежда в очите, само се навежда, за да погали Бо.
– Искам да те няма до сутринта.
– Йестин, не мога да си тръгна! Знаеш какво се случва. Условията по гаранцията ми са да остана на този адрес до деня на делото ми.
– Това не е мой проблем. – Най-накрая Йестин ме поглежда и осъзнавам, че също не се наслаждава на това, което прави. Лицето му е сериозно, но в погледа му виждам болка. Мъжът бавно клати глава. – Виж, Джена, цял Пенфейш е наясно, че си арестувана, защото си блъснала някакво момче, и всички знаят, че стоиш тук, защото си наела вилата ми. Самият аз мисля, че всеки може да се озове на твое място. Въпрос на време е да последва още от това – хазаинът ми посочва към графитите на вратата, които въпреки опитите ми да изчистя, все още са там, – че и по-лошо. Кучешки лайна в пощенската кутия, пиратки, палежи – постоянно четем за подобни неща във вестниците.
– Нямам къде да отида, Йестин – моля му се, но решителността му е непоколебима.
– Селският магазин не иска да купува продукцията ми вече – обяснява ми той, – отвратени са, че давам покрив над главата на убийца.
Поемам си дълбоко въздух.
– Тази сутрин са отказали да обслужат Глинис. Няма проблем да се заяждат с мен, но когато почнат и със съпругата ми...
– Трябват ми още няколко дни, Йестин – продължавам с молбите аз. – Трябва да се явя в съда след две седмици и след това ще изчезна завинаги. Моля те, Йестин, позволи ми да остана дотогава.
Мъжът пъха ръце в джобовете си и извръща поглед към морето за известно време. Чакам. Знам, че нямам какво повече да кажа, за да променя решението му.
– Две седмици – казва той, – но нито ден повече. И ако ти е останал малко здрав разум, ще стоиш настрана от селото дотогава.
41
Стоеше в ателието си по цял ден и щеше да изчезнеш отново в него и през вечерите, ако не ти казвах да не го правиш. Явно не ти дремеше, че работех здраво през седмицата и че може би исках утеха в нощите, някой да ме пита как е минал денят ми. Беше се превърнала в същинска мишка, бързаше да се скриеш в дупката си при първа възможност. Някак си беше станала известна местна скулпторка, не благодарение на вазите ти, а на ръчно изработените фигурки, високи двадесет сантиметра. На мен въобще не ми харесваха с тези криви лица и непропорционални крайници, но очевидно имаше пазар за подобни неща и ти едва смогваше да ги изработваш.
– Купих DVD за довечера – казах ти една събота, когато влезе в кухнята, за да си направиш кафе.
– Добре. – Не ме попита кой е филмът, но аз така или иначе не знаех. По-късно щях да изляза, за да избера някой.
Облегна се на плота, докато чайникът завираше, беше пъхнала ръце в джобовете на дънките си. Косата ти беше пусната, но прибрана зад ушите и забелязах рана на лицето ти. Видя ме, че я гледам, и пусна косата си върху нея.
– Искаш ли кафе? – попита ме ти.
– Моля. – Сипа вода в две чаши, но добави кафе само в едната. – Ти няма ли да пиеш?