– Няма – отвърна ти, гласът ти беше едва доловим. – Никога няма да кажа на никого.
Усмихнах се.
– Сега спри да плачеш – не трябва да стресираш бебето. – Изправих се и ти подадох ръка, за да ти помогна да сториш същото. – Зле ли ти е?
Ти кимна.
– Легни на дивана. Ще ти донеса одеяло. – Ти се възпротиви, но аз те заведох против волята ти и те сложих да си легнеш. Ти носеше сина ми и аз имах намерение да се грижа за двама ви.
Тревожеше се за първия преглед.
– Ами, ако нещо не е наред?
– Защо да не е наред? – учудих се аз.
Взех си почивен ден от работа и те заведох в болницата.
– Вече може да си свива пръстите. Не е ли невероятно? – Беше прочела това в една от безбройните бебешки книги. Бременността те беше обсебила, купуваше си купища списания и преравяше интернет за съвети за родилните мъки и кърменето. Независимо какво казвах, разговорът винаги стигаше до бебешки имена или списък с неща, които трябва да купим.
– Невероятно – отвърнах аз. Вече бях чувал всичко това и преди. Бременността не се беше развила по начина, по който очаквах. Работеше настървено както и преди и макар да приемаше предложенията ми за чай и масажи на краката, не ми изглеждаше благодарна за тях. Обръщаше повече внимание на нероденото ни дете – дете, което въобще си нямаше представа, че някой му говори – отколкото на съпруга си, който стоеше точно пред теб. Представих си как си се надвесила над новороденото ни, забравила за моето участие в създаването му, и изведнъж ми изникна споменът как си играеше с онова котенце часове наред.
Държеше ме за ръката, докато докторката мажеше корема ти с гел, и ме стисна още по-силно, когато чухме приглушените удари на сърце на сонографа и видяхме леките потрепвания на екрана.
– Ето я главата – обясняваше докторката, – а тук вероятно различавате ръцете му... ето, той ви маха!
Ти се засмя.
– Той? – попитах обнадежден.
Докторката ме погледна.
– Просто така се изразих. Ще мине доста време, докато можем да определим пола. Но всичко изглежда нормално с плода. – Жената принтира снимката и ни я подаде. – Поздравления.
Срещата с акушерката беше насрочена за след половин час и ние седнахме в чакалнята с още шест двойки. В другия край на стаята имаше една жена с гротескно голям корем, който я принуждаваше да стои с широко разтворени крака. Погледнах настрани и изпитах облекчение, когато ни извикаха.
Акушерката взе синята папка от ръката ти и прегледа написаното в нея, провери данните, диетата, здравето ти.
– Тя вече е специалист – казах аз. – Прочете толкова много книги, че няма нещо, което да не знае.
Акушерката ме погледна с преценяващ поглед.
– А вие, господин Питърсън? Вие специалист ли сте?
– Няма нужда да съм – отвърнах аз, срещнах погледа ѝ и го задържах. – Не аз ще раждам.
Жената не отговори.
– Ще ти измеря кръвното налягане, Джена. Навий си ръката и си подпри ръката на бюрото, ако обичаш.
Ти се подвоуми и на мен ми отне секунда, за да се сетя защо. Челюстта ми се стегна, но се отпуснах в стола си, докато наблюдавах случващото се с пресилено безразличие.
Синината в горната част на ръката ти беше зеленикава. През последните няколко дни беше избледняла значително, но тази беше упорита, както и всички останали. Макар да знаех, че е невъзможно, имах чувството, че нарочно ги пазиш върху тялото си, за да ми напомняш какво се е случило и да ме караш да се чувствам виновен.
Акушерката не каза нищо и аз се отпуснах. Тя ти измери кръвното налягане, което беше малко високо, и си отбеляза стойностите. След това се обърна към мен.
– Бихте ли изчакали навън, искам да си поговоря с Джена насаме.
– Няма да е необходимо – отвърнах аз. – Не пазим тайни един от друг.
– Стандартна процедура – бързо отвърна акушерката.
Гледах я в очите, но тя не се пречупи и аз станах.
– Добре. – Излязох бавно и застанах до кафе машината, откъдето можех да виждам вратата към кабинета.
Погледнах към другите двойки: нямаше сами мъже – с никой друг не се бяха отнесли по този начин. Отидох до кабинета и отворих вратата, без да чукам. Държеше нещо в ръката си и го пъхна между листовете в папката. Малка правоъгълна картичка: светлосиня, с някакво лого в средата на горната част.
– Трябва да преместим колата, Дженифър – казах аз. – Имаме право да паркираме само за час.
– О, да. Съжалявам. – Последното беше предназначено за акушерката, която ти се усмихна, а мен игнорира напълно. Тя се наведе напред и постави длан върху ръката ти.