– Номерът ни е в предната част на документите ти, така че ако се тревожиш за нещо – каквото и да е – просто ни се обади.
Пътувахме към дома ни в мълчание. Държеше снимката от скенера в скута си и постоянно слагаше ръка върху корема си, все едно искаше да сравниш онова, което беше в него, и онова, което държеше в ръката си.
– За какво искаше да говори с теб акушерката? – попитах те аз, когато се прибрахме у дома.
– За медицинското ми досие – отвърна ти, но прекалено бързо, прекалено отрепетирано.
Знаех, че ме лъжеш. По-късно същия ден, когато заспа, претърсих папката ти, исках да намеря тази светлосиня картичка с кръглото лого, но тя не беше там.
Наблюдавах те как се променяш, докато коремът ти растеше. Смятах, че нуждата ти от мен ще нарасне, но вместо това ти стана по-самодостатъчна, по-устойчива. Губех те заради това бебе и не знаех как да си те върна.
Лятото беше горещо и ти постоянно се разхождаше из къщата с навита под корема пола и с тънка тениска над нея. Пъчеше пъпа си и аз не можех да понеса тази гледка; не ми беше ясно как може да ти харесва да се шляеш в такъв вид, та дори и да отваряш вратата така.
Спря да работиш, макар че имаше седмици преди термина ти, така че уволних чистачката. Нямаше смисъл да плащам на някого да чисти къщата, когато ти беше по цял ден у дома и не правеше нищо.
Една сутрин те оставих да гладиш и когато се прибрах, беше свършила всичко, в къщата нямаше и петънце. Изглеждаше изтощена и аз бях трогнат от отдадеността ти. Реших да ти напълня ваната, да те поглезя малко. Зачудих се дали няма да искаш да излезем, или да ти сготвя нещо. Отнесох ризите си горе и пуснах водата, преди да те извикам.
Закачах ризите в гардероба, когато забелязах нещо.
– Какво е това?
Смути се на мига.
– Изгорено. Толкова съжалявам. Телефонът иззвъня и се разсеях. Но изгореното е в долната част, няма да личи, ако си запашеш ризата.
Изглеждаше толкова разстроена, но наистина нямаше значение. Беше просто риза. Оставих я и се приближих да те прегърна, но ти потръпна и инстинктивно сложи ръка на корема си, извърна лице и се приготви за нещо, което въобще нямах намерение да правя.
Но го направих. И за това можеш да виниш само себе си.
42
Телефонът на Рей звънна, докато се опитваше да навре колата си в последното свободно място на паркинга. Натисна копчето за приемане на разговора на хендсфрито си и се извърна, за да види още колко може да даде назад.
Началничката Рипон мина веднага на въпроса:
– Искам да изместиш срещата за операция "Сокол" за този следобед.
Мондеото на Рей удари паркираното зад него волво.
– Мамка му.
– Това не е отговорът, който очаквах. – Усети весела нотка в гласа на началничката, която не беше чувал преди. Чудеше се какво ли се е случило, за да е в такова добро настроение.
– Съжалявам, госпожо.
Рей излезе от колата си и остави ключовете в запалителя, в случай че собственикът на волвото искаше да излезе. Погледна към бронята, но не видя никакви очевидни белези.
– Какво казвахте?
– Срещата за операция "Сокол" е насрочена за понеделник – обясни Оливия с нехарактерно за нея търпение, – но искам да я изместиш напред. Може би си гледал по новините тази сутрин, че няколко от службите бяха критикувани за очевидно толерантното си отношение към притежанието на наркотици.
Ах, помисли си Рей. Това обясняваше доброто настроение.
– Сега е идеалното време да се покажем, че сме груби с наркопласьорите. Националните медии са в готовност, просто искам да използваш ресурсите си няколко дни по-рано.
Кръвта на Рей се смрази във вените му.
– Не мога да го направя днес – обясни той.
Последва пауза.
Инспекторът чакаше началничката да каже нещо, но тишината падна тежко над тях и той изпита нуждата да я наруши.
– Имам среща в училището на сина ми този следобед.
Носеше се слух, че Оливия провеждаше родителските срещи в училището на децата си по телефона, така че мъжът не очакваше да я трогне.
– Рей – започна тя, всички следи от доброто ѝ настроение се бяха изпарили, – както знаеш, изключително много подкрепям самотните родители и се опитвам да осигуря плаващо работно време за такива като тях. Но освен ако не греша, ти имаш съпруга, нали?
– Да.
– Тя ще ходи ли на срещата?
– Да.
– Тогава, ако мога да попитам, какъв е проблемът?
Рей се облегна на стената до задната врата и погледна към небето за вдъхновение, но единственото, което видя, бяха надвисналите черни облаци.