Докато групичката се изтегля назад и полицаите вдигат бариерите върху очертаната за протестиращите зона, една жена е застанала пред мен. Млада е – на двадесет и няколко години – и за разлика от останалите не носи нито плакат, нито развява банер, просто държи нещо в ръката си. Роклята ѝ е кафява и малко къса, с черен чорапогащник и неподходящи бели гуменки. Палтото ѝ е разкопчано, въпреки студа.
– Той беше толкова спокойно бебе – казва ми тихо тя.
Разпознавам чертите на Джейкъб в нея. Светлосините очи и начина, по който гледат леко нагоре, лицето във формата на сърце и заострената брадичка.
Протестиращите замлъкват. Всички гледат към нас.
– Почти не плачеше. Дори когато беше болен, просто лежеше до мен, докато се оправи.
Жената говори перфектен английски, но с акцент, който не мога да определя. Източноевропейски вероятно. Гласът ѝ е премерен, все едно рецитира нещо, предварително научено, и макар да се държи на положение, смятам, че е също толкова изплашена от тази среща, колкото и аз. Може би дори повече.
– Бях много млада, когато го родих. Самата аз бях още дете. Баща му не го искаше, но аз нямах намерение да правя аборт. Вече го обичах толкова много. – Тя говори бавно, без никаква емоция. – Джейкъб беше всичко, което имах.
Очите ми се пълнят със сълзи, за което се презирам, след като тези, на майката на детето, са сухи. Насилвам се да остана спокойна и не си позволявам да избърша влагата от лицето си. Зная, че също като мен и тя си мисли за онази вечер, когато се взираше в мокрото от дъжда предно стъкло на колата, но очите ѝ бяха заслепени от фаровете. Днес нищо не стои между нас и може да ме види ясно, както ясно я виждам и аз. Питам се защо не ми се нахвърли: да ме удря, да ме хапе, да ме дращи по лицето. Не знам дали бих имала подобно самообладание, ако бях на нейно място.
– Аня! – провиква се някакъв мъж от групата с протестиращи, но тя не му обръща внимание. Държи снимка в ръцете си и я бута към мен, докато не я взимам.
Фотографията не е от онези, които съм виждала във вестниците или в интернет, с беззъбата усмивка в училищна униформа и обърнат към фотографа поглед. На тази снимка Джейкъб е по-малък – вероятно на три или четири години. Отпуснал се е в сгъвката на ръката на майка си, двамата лежат във висока трева, изпълнена с глухарчета. Ъгълът на изображението предполага, че Аня е направила снимката сама, а и ръката ѝ е извън нея. Джейкъб гледа към фотоапарата, мижи на слънцето и се смее. Аня също се смее, но гледа към сина си и в очите ѝ се вижда изражението му.
– Толкова много съжалявам – казвам аз. Ненавиждам думите, защото не могат да опишат състоянието ми, но не намирам други, а не мога да отвърна на тъгата ѝ с мълчание.
– Имаш ли деца?
Спомням си сина си, увитото му в одеяло телце, болката в утробата, която никога няма да отшуми. Мисля, че трябва да се измисли дума за майка без деца, за жена, лишена от бебето, което би я направило цяла.
– Не. – Опитвам се да намеря правилните думи, но не мога. Подавам снимката обратно на Аня, но тя поклаща глава.
– Не я искам – отвръща ми. – Нося спомена за лицето му тук. – Поставя длан върху гърдите си. – Но ти – замлъква съвсем за кратко, – ти, мисля, трябва да помниш. Трябва да помниш, че беше просто едно момче. Което имаше майка. Чието сърце е разбито.
Жената се обръща и минава под бариерата, изчезва сред тълпата и аз си поемам въздух, все едно съм била държана под вода.
Адвокатката ми е жена в средата на четиридесетте. Гледа ме с преднамерен интерес, когато влиза в малката стая за консултации, пред чиято врата стои охранител.
– Рут Джеферсън – казва тя и протяга ръка. – Предстои ни лесен процес, госпожице Грей. Вече се признахте за виновна, така че днешното изслушване ще бъде единствено за да се издаде присъда. Ние сме веднага след обяда, но се опасявам, че ни се падна съдия Кинг. – Жената сяда срещу мен на масата.
– Какво му има на съдия Кинг?
– Нека просто приемем, че не е известен със снизходителността си – отвръща Рут и се засмива, като разкрива перфектно бели зъби.
– Колко ще получа? – питам, преди да успея да се спра. Няма значение. Важното е да сторя правилното нещо.