– Това поне ни помага да разберем какви щети са били нанесени на автомобила – Рей се опита да извлече позитивното от малкото доказателства, с които всъщност разполагаха. – Дребен, защо не обобщиш какво сме свършили до момента?
Сержантът погледна към стената на офиса на Рей, където разследването се изразяваше в поредица от карти и таблици, всяка от които имаше прикрепен към нея лист със задачи.
– Разпитани са всички съседи – още същата вечер, както и на следващата сутрин. Няколко души са чули нещо, което описват като силен удар, последван от писък, но никой не е видял автомобила. Наш служител е отишъл в училището, за да разговаря с родителите, също така сме разлепили листовки по Енфилд Стрийт, ако някой е видял или знае нещо, да ни се обади. Кейт се е заела с няколкото обаждания, които получихме в резултат на това.
– Нещо полезно?
Дребния поклати глава.
– Не изглежда добре, шефе.
Рей не обърна внимание на песимизма му.
– Кога изтича срокът ни за видеонаблюдение?
– Утре вечер. Разполагаме с възстановка на инцидента, а в момента хората ни работят над вероятния модел на колата. Когато приключат с него, ще пуснат симулация на случилото се.
– Трябва ми някой, който да остане до късно и да чака да види дали няма да изникне някаква сериозна следа – заяви Рей на екипа си. – Останалите можем да я караме по-кротко. – Млъкна и се огледа в помещението с очакване. – Някой трябва да го направи...
– Аз нямам нищо против. – Кейт размаха ръка във въздуха и Рей я погледна доволен.
– Какво ще кажете за фара за мъгла, който Фил спомена? – попита инспекторът.
– От "Волво" ни дадоха серийния номер. Разполагаме със списък на всички гаражи, които са получили такива през последните десет дни. Възложих на Малкълм да им се обади – като започне с местните – и да вземе номерата на колите, на които са били сменени след злополуката.
– Добре – отвърна Рей. – Ще го имаме предвид, когато правим запитвания, но да не забравяме, че това е единственото ни доказателство – не можем да бъдем напълно сигурни, че търсим волво. Кой ръководи видеонаблюдението?
– Ние, шефе. – Брайън Уолтън вдигна ръка. – Иззехме всичко, до което се докопахме: записи от обществени сгради, бензиностанции и магазини в околността. Преглеждаме половин час преди и след инцидента, но дори така говорим за няколко стотин часа.
Рей потръпна при мисълта за разходите за извънработно време.
– Искам да видя списъка с камерите – каза той. – Няма да можем да прегледаме всичките, така че вие решете кои да бъдат с приоритет.
Брайън кимна.
– Имаме доста работа за вършене – заяви Рей. Усмихна се уверено, въпреки опасенията си. Бяха минали две седмици от златния час, който съпътстваше всяко едно престъпление, когато шансовете за откриване на извършителя бяха най-високи, и макар екипът му да работеше неуморно, нямаха никакъв напредък. Помисли малко, преди да съобщи лошите новини:
– Едва ли ще се изненадате да научите, че всички отпуски се отменят до второ нареждане. Съжалявам и обещавам, че ще сторя всичко необходимо да прекарате известно време със семействата си по Коледа.
Надигнаха се недоволни шепоти, докато детективите напускаха офиса на шефа си, но никой не се оплака и Рей знаеше, че ще бъде така. Не смееха да го изрекат на глас, но всички се питаха каква ли щеше да бъде Коледата за майката на Джейкъб тази година.
4
Решителността ми се пропуква в момента, в който напускаме Бристъл. Не съм обмисляла къде мога да отида. Насочвам се на сляпо на запад, към Девън или Корнуол. С копнеж си спомням ваканциите през детството си, как двете с Ив строим пясъчни замъци на плажа и целите лепнем от сладоледа на клечка и слънцезащитния крем. Спомените ме влекат към морето, зоват ме надалеч от трилентовите авенюта на Бристъл и натоварения трафик. Изпитвам физически страх от изпреварващите коли, докато автобусът завива към автогарата. Скитам се безцелно известно време, след което подавам десет лири на мъж в будка, който продава билети за автобуси на "Грейхаунд". На него не му пука закъде ще пътувам, а на мен още по-малко.
Прекосяваме Севърн Бридж и аз поглеждам надолу към сивата водна маса на Бристълския канал. В автобуса е тихо, никой не чете "Бристъл Поуст". Никой не говори за Джейкъб. Отпускам се в седалката си. Изтощена съм, но не смея да затворя очи. Когато заспя, ме нападат образи и звуци от злополуката, осъзнавам, че ако бях подранила само с няколко минути, тя никога нямаше да се случи.