– Защото съм жена ли? – Изпръхтя подигравателно. – Ще изчезна, когато изчезнеш и ти.
– Майната ѝ на политическата коректност, Кейт! – Рей удари с длан волана. Млъкна и погледна навън към празната улица. – Не искам да те нарани.
Преди някой от двама им да успее да каже нещо, слушалките им изпращяха.
– Шест-нула, началство.
Всички от екипа бяха по местата си.
– Разбрано – отвърна Рей. – Ако се опита да избяга през задната врата, не му позволявайте. Ние ще минем през предната.
– Разбрано – дойде отговорът и инспекторът погледна към Кейт.
– Готова ли си?
– Както винаги.
Заобиколиха единия край на къщата и внимателно доближиха предната врата. Рей почука и се надигна на пръсти, за да погледне през малкото прозорче над чукалото.
– Виждаш ли нещо?
– Не. – Почука отново и звукът проехтя по празната улица.
Кейт заговори в радиото си:
– Танго Чарли 461 към Контрол, искам да говоря с Браво Фокстрот 275.
– Давай.
– Някаква следа от движение? – попита тя двамата офицери в задната част на къщата.
– Не.
– Разбрано. Стойте на линия.
– Добре.
– Благодаря за свръзката, Контрол. – Кейт прибра радиостанцията отново в джоба си и се обърна към Рей. – Време е за големия червен ключ.
Наблюдаваха как екипът по влизанията донесе голям червен таран. Последва мощен удар и наоколо се разхвърчаха трески. Вратата се отвори и се блъсна в стената на тесен коридор. Рей и Кейт стояха отзад, а офицерите от екипа им нахлуха в къщата и се разпръснаха по двойки, за да покрият всички стаи.
– Чисто!
– Чисто!
– Чисто!
Рей и Кейт ги последваха вътре, държаха си очите отворени и чакаха потвърждение, че Питърсън е бил намерен. Бяха минали едва две минути, когато сержантът на екипа слезе по стълбите и поклати глава.
– Няма радост, началство – каза мъжът на Рей. – Мястото е чисто. Спалнята е опразнена – в гардероба няма нищо, както и в банята. Като че ли е избягал.
– Мамка му! – Рей стовари юмрук върху парапета на стълбището. – Кейт, обади се на мобилния на Джена. Попитай я къде се намира и ѝ кажи да стои на линия. – Инспекторът закрачи към колата си и детективката го последва тичешком, за да не изостава.
– Изключен е.
Рей се качи в колата и запали двигателя.
– Къде отиваме? – попита Кейт, докато си слагаше колана.
– Уелс – отвърна мрачно инспекторът.
Докато шофираше, излайваше инструкциите си към детективката:
– Обади се на следствието да изровят всичко за Питърсън. Свържи се с полицията в Оксфорд и ги накарай да пратят някой при Ив Манинг: вече я заплаши веднъж и има шанс да се върне отново. Обади се в Южен Уелс и съобщи, че има опасност за живота на Джена Гр... – Рей се поправи: – Питърсън. Искам някой да отиде до вилата и да се увери, че е добре.
Кейт написа набързо задачите, които инспекторът ѝ постави, и след всяко обаждане обновяваше статуса им.
– Няма никой на служба в Пенфейш тази вечер. Ще изпратят някой от Суонзи, но днес играят със Съндърланд на родна почва и мястото е претъпкано.
Рей въздъхна ядосан.
– Въобще познават ли историята на домашното насилие?
– Да, и казаха, че задачата е с приоритет за тях, просто не могат да гарантират кога ще успеят да стигнат дотам.
– Господи – възмути се Рей. – Какъв майтап.
Кейт почукваше с химикала по стъклото, докато се опитваше да се свърже с мобилния на Патрик.
– Звъни.
– Трябва да се свържем с някой друг. Някой местен – предложи инспекторът.
– Какво ще кажеш за съседите? – Кейт се изправи в мястото си и си включи интернета на телефона.
– Няма никакви съседи... – Рей погледна към жената. – Караванният парк, разбира се!
– Имаш го. – Кейт намери номера и го набра. – Хайде де, хайде...
– Пусни го на високоговорител.
– Здравейте, Караванен парк на Пенфейш, Бетан е на телефона.
– Здравейте, говори детектив Кейт Евънс от Бристълската служба за криминални разследвания. Търся Джена Грей – днес виждали ли сте я?
– Не съм, скъпа. Тя е в Бристъл, нали? – Кейт усети надигаща се тревога в гласа на Бетан. – Нещо не е наред ли? Какво се случи в съда?
– Беше оправдана. Вижте, съжалявам, че трябва да ви припирам, но Джена си тръгна оттук около три часа и трябва да се уверя, че е пристигнала благополучно. Беше откарана от Патрик Матюс.
– Не съм виждала никого от тях – отвърна Бетан, – но Джена сигурно се е върнала – мисля, че е била на плажа.
– Какво ви кара да смятате така?
– Тъкмо се върнах от разхождането на кучетата и видях надписите ѝ в пясъка. Не беше обичайният ѝ стил – беше доста странен.