– Докато морето ги изхвърли. Понякога въобще не се връщат, а понякога само части от тях.
– Какво имате предвид? – попита Кейт.
– Височината от скалите до морето е шестдесет метра – отвърна инспекторът на Суонзи. – Едно тяло може и да не се удари в скала, докато пада, но определено ще се блъска в такава, отново и отново. – Мъжът сви рамене. – Телата са крехки.
– Господи – каза Кейт, – животът край морето вече не ми звучи толкова добра идея.
Франк се ухили.
– Сигурни ли сте, че не можем да ви изкушим с нашето къри? Някога обмислях да се преместя в Ейвън и Съмърсет, ще се радвам да чуя какво съм изпуснал. – Мъжът стана.
– Така или иначе трябва да хапнем нещо – каза Кейт и погледна очаквателно към Рей.
– Заповядайте – покани ги отново Франк. – Ще е доста весело. По-голямата част от Службата за криминални разследвания ще бъде там, както и някои униформени. – Изпрати ги до пропуска и се ръкува с тях. – Почти приключваме тук и ще бъдем в "Радж" на Хай Стрийт след около половин час. Този случай с блъснатото дете и бягството на шофьора е голям успех за вас, нали? Заслужавате си една свободна вечер – да отпразнувате със стил!
Казаха си довиждане и докато вървяха към колата, Рей усети, че стомахът му къркори. Пиле Джалфрези и бира бяха точно нещата, от които имаше нужда след този ден. Погледна към Кейт и си помисли колко ще му е приятно да прекара една вечер в приятни разговори с нея и с колегите от Суонзи. Щеше да е грях да тръгне за вкъщи точно сега, а и Франк беше прав – вероятно можеше да си позволи една свободна вечер с оправданието, че все още има проблеми, които трябва да се разрешат.
– Да вървим – каза Кейт и се обърна да погледне Рей. – Ще е забавно, а и той е прав, трябва да празнуваме. – Стояха толкова близо един до друг, че почти се докосваха, и Рей си представи как си тръгват от ресторанта след кърито. Вероятно щяха да пийнат по нещо някъде, след което щяха да се приберат в хотела. Преглътна, като си представи какво може да се случи след това.
– Някой друг път – отвърна инспекторът.
Последва кратко мълчание, след което Кейт кимна.
– Разбира се. – Тя тръгна към колата, а Рей извади телефона си, за да напише съобщение на Магс.
Прибирам се. Какво ще кажеш да излезем тази вечер?
53
Сестрите бяха много мили. Грижеха се за мен и като че ли нямаха нищо против да ги питам стотици пъти дали Иън е мъртъв.
– Всичко свърши – казва ми докторът. – Сега си почини.
Не изпитвам някакво възвишено чувство на избавление и освобождение. Само премазващата умора, която отказва да си тръгне. Патрик не ме оставя нито за миг. Будя се на няколко пъти през нощта, но той е там, за да ме утеши след кошмарите ми. В крайна сметка се съгласявам за успокоителното, което сестрата ми предлага. Мисля, че чувам Патрик да говори с някого по телефона, но отново съм заспала, преди да успея да попитам с кого.
Когато се събуждам, дневната светлина се опитва да си проправи път през хоризонталните щори на прозореца и рисува слънчеви ивици върху леглото ми. На масичката до мен има поднос.
– Чаят вече изстина – казва Патрик. – Ще видя дали ще успея да намеря някой да ти направи нов.
– Няма проблем – отвръщам аз и се опитвам да седна. Вратът ме боли и го опипвам внимателно. Телефонът на Патрик бипка и той прочита някакво съобщение на него.
– Какво има?
– Нищо – отвръща той. Сменя темата. – Докторът каза, че ще те боли няколко дни, но нямаш нищо счупено. Намазали са те с някакъв гел, който да неутрализира действието на белината. Налага се да се мажеш с него всеки ден, за да не ти изсъхва кожата.
Свивам краката си и му правя място да седне до мен на леглото. Челото му е набръчкано и аз се ядосвам на себе си, че съм му причинила подобни тревоги.
– Добре съм – уверявам го аз. – Наистина. Просто искам да се прибера у дома.
Виждам го как търси отговори на лицето ми: иска да знае какви са чувствата ми към него, но самата аз все още не знам. Наясно съм, че не мога да се доверявам на собствената си преценка. Насилвам се да се усмихна, за да докажа, че съм добре, след което затварям очи, по-скоро за да избегна втренчения поглед на Патрик, отколкото за да спя.
Събуждам се от стъпките пред вратата ми и се надявам да е докторът, но вместо него чувам Патрик да разговаря с някого.
– Тя е тук, вътре. Ще отида до столовата да си взема кафе – ще ви оставя малко насаме.