– Не му изнасяй една от своите лекции...
– Няма да му изнасям лекция!
– ...така само ще влошиш нещата.
Рей си прехапа езика. Двамата с Магс бяха добър отбор, но родителските им подходи бяха много различни. Съпругата му беше доста по-мека с децата, беше по-склонна да ги глези, отколкото да ги остави да се оправят сами.
– Няма да му изнасям лекция – обеща Рей.
– От училището предложиха да видим как ще е през следващите два месеца и да отидем да разговаряме отново с тях. – Магс изгледа сериозно съпруга си.
– Само кажи дата – отвърна той. – Ще съм там.
6
Фаровете се отразяват в мокрия асфалт и тази игра на светлини ги заслепява постоянно. Хората препускат по хлъзгавите тротоари; преминаващите коли заливат обувките им с вода. Подгизнали листа, чиито ярки цветове са се превърнали в тъмнокафяво, са полепнали по оградите.
Празен път.
Джейкъб бяга.
Пищят мокри спирачки, чува се тупване на петгодишно дете в предното стъкло, тялото му се завърта, преди да се стовари върху пътя. Изцапано предно стъкло. Под главата на Джейкъб се образува локва кръв. И малко облаче от дъха му.
Писъкът нарушава съня ми и аз се стряскам. Слънцето още не е изгряло, но лампата в спалнята е включена: не мога да издържам мрака около себе си. Сърцето ми тупти бързо в гърдите ми. Концентрирам се, за да забавя дишането си.
Вдишвам и издишвам.
Вдишвам и издишвам.
Тишината по-скоро ме потиска, отколкото ме успокоява, ноктите ми се забиват в дланите и оставят червени полумесеци в кожата, докато чакам паниката да отмине. Сънищата ми стават все по-реални, по-ярки. Виждам го. Чувам болезнения удар на главата му в асфалта...
Кошмарите не започват веднага, но веднъж дошли, нямат намерение да си ходят. Всяка вечер лежа в леглото, боря се със съня и разигравам разни сценарии в главата си, като в онези детски книжки, където читателят избира края. Стискам здраво очите си и се разхождам в алтернативния си завършек: онзи, в който се прибираме пет минути по-рано или пет минути по-късно. Онзи, в който Джейкъб още е жив и даже в този момент спи в кревата си, а тъмните му мигли са се отпуснали върху закръглените му бузки. Но в крайна сметка нищо не се променя. Всяка вечер се насилвам да се събуждам по-рано, сякаш като прекъсна кошмарите си, някак си ще променя реалността. Явно вече съм свикнала, защото от седмици насам се събуждам по няколко пъти на вечер от удара на малкото телце в бронята и от собствения си безпомощен писък, когато се претъркулва и пада на мокрия асфалт.
Превърнала съм се в отшелник, затворена между каменните стени на тази вила, който не се отдалечава повече от селския магазин, за да си купи мляко, и който преживява само на хляб и кафе. Три пъти вземах решението да посетя Бетан в караванния парк и три пъти променях това решение. Ще ми се да успея да намеря сили, за да отида. Отдавна не съм имала приятелка и отдавна имам нужда от такава.
Стягам лявата си ръка в юмрук, след което разпъвам пръстите си, които са се схванали, докато съм спала. Болката не ме притеснява вече, но нямам никакво усещане в дланта си и два от пръстите ми са вкочанени. Стискам ръка, за да изгоня чувството за пробождащи ме иглички. Трябваше да отида в болницата, разбира се, но ми се струва толкова незначително в сравнение с онова, което се случи с Джейкъб; струва ми се, че тази болка е напълно заслужена. Вместо това просто превързвам раната, доколкото това ми е възможно, и всеки ден стискам зъби, когато премахвам превръзката от наранената кожа. Малко по малко нараняването зараства: линията на живота на дланта ми е скрита завинаги под слой от белези.
Измъквам се от купчината с одеяла на леглото ми. Тук, горе, няма отопление и стените лъщят от влага. Бързо навличам долнището на анцуг и тъмнозелен пуловер, под чиято яка оставям косата си затъкната, и тръгвам надолу. Студеният под ме кара да изохкам и бързо нахлузвам маратонките си, преди да дръпна резето и да отключа предната врата. Винаги съм ставала рано, заедно със слънцето, за да работя в ателието си. Чувствам се изгубена без работата си, макар да се лутам наоколо с желанието да получа нов живот.
Предполагам, че през лятото ще има туристи. Не точно в този час и вероятно не толкова близо до вилата ми, но на плажа със сигурност. Сега обаче всичко наоколо ми принадлежи и самотата е успокояваща. Слабото зимно слънце се катери по скалния връх и в локвите, които са се образували по целия крайбрежен път, се забелязва леден отблясък. Започвам да бягам и дъхът ми оставя малки облачета зад гърба ми. Никога не съм бягала в Бристъл, но тук бягам с километри.