– Какво ти дължа за дървата? – питам аз, докато стоим на кухненската маса и пием чай.
Йестин поклаща глава.
– Това са остатъците от стоката ми. Не стават за продажба.
Дървата, които беше наредил до камината, щяха да ми стигнат поне за месец. Подозирам отново намесата на Бетан тук, но не съм в положение, в което мога да откажа подобен щедър дар. Трябва да измисля начин, по който да му се отблагодаря, на него и на приятелката ми.
Йестин вдига рамене, когато му благодаря.
– Не мога да позная мястото – казва той и се оглежда наоколо към цветната покривка на дивана, колекцията от раковини и природни богатства. – Как е кухненската печка? Не те разиграва много, нали? – Мъжът посочва към древната АГА[9].
– Могат да бъдат големи дразнители.
– Добре е, благодаря ти. – Потискам една усмивка. Вече съм старо куче наоколо: паля кухненската печка за минути. Не е кой знае какъв голям успех, но го нареждам до останалите си, трупам ги един върху друг, защото един ден може да успеят да заличат провалите ми.
– Е, трябва да вървя – казва Йестин. – Семейството ми ще идва на гости този уикенд и от усилията, които Глинис полага, човек би си помислил, че са някои кралски особи. Казвам ѝ, че хич не им дреме дали къщата ще е чиста и дали ще има цветя в трапезарията, но тя иска всичко да е хубаво за тях. – Мъжът завърта очи от раздразнение, но тонът му е мек, докато говори за съпругата си.
– Децата ти ли ще идват на гости? – питам го аз.
– Двете дъщери – отвръща той, – с техните съпрузи и мъниците. Ще се натъпчем здраво, но никой не се оплаква, когато става въпрос за семейството, нали така? – Казва ми довиждане и го наблюдавам, докато кара АТВ-то си по неравния път.
Затварям вратата и просто стоя, вторачена във вилата. Дневната, която само преди миг изглеждаше толкова уютна и приветлива, сега е празна. Представям си дете тук – моето дете – как си играе на килима пред огъня. Мисля си за Ив и за племенницата и племенника, които растат без мен. Може да съм изгубила сина си, но все още имам семейство, независимо какво се е случило между нас.
Разбирахме се добре със сестра ми, когато бяхме деца, макар че имахме четири години разлика помежду си. Аз ѝ се възхищавах и в замяна тя се грижеше за мен, изглеждаше така, все едно никога няма да изостави по-малката си сестричка. Бяхме много различни: аз – с моята буйна кестенява четина, а тя – с правата си като лопата светлокестенява коса. Двете се справяхме добре в училище, но Ив беше по-прилежна ученичка от мен, заравяше лицето си в учебниците доста време, след като аз вече бях изхвърлила моите на пода. Вместо да уча, прекарвах дълги часове в кабинетите по изкуство в училище или в гаража – единственото място в къщата ни, в което майка ми ми позволяваше да работя с глина и да рисувам. Претенциозната ми сестра вирваше нос нагоре при подобни занимания и пискаше, когато протегнех нацапани с глина ръце към нея. Един ден я нарекох Лейди Ив и името ѝ пасна, продължихме да я наричаме така дори когато пораснахме и създадохме свои собствени семейства. Сестра ми тайничко се радваше на прякора си, смятах аз, докато през годините приемаше поздравления за чудесните вечерни партита, които организираше, и за подаръците, които опаковаше.
След като татко си тръгна, започнахме да се отдалечаваме една от друга. Никога не можах да простя на майка ни, че го прокуди, и ми беше трудно да приема, че Ив го стори. Въпреки всичко сестра ми много ми липсва, отчаяно се нуждая от нея повече от всякога. Пет години от нечий живот са прекалено дълго време заради някакъв лош коментар.
Поглеждам към лаптопа си и намирам снимките, които Бетан иска. Добавям още три, които желая да поставя на стената на вилата в рамки, които ще направя от плавеи. Всички фотографии са от брега: снимани са по един и същ начин, но са и доста различни. Ярката синя вода от първата и слънчевата светлина, която играе по плажа, отстъпват място на равната сивота от втората снимка, където слънцето едва се забелязва в небето. Третата е любимата ми: направих я, когато ветровете бяха в стихията си и аз едва пазех равновесие на върха на скалите. Тогава дори чайките се бяха отказали от ежедневните си кръстосвания на небето. Фотографията показва черни облаци, които се мръщят към земята, а морето пръска лицата им с вълните си. Брегът беше толкова жив този ден, че усещах пулса на сърцето си през цялото време, докато работех.
Добавям още една снимка към картата памет: тя беше направена първия ден, в който писах по пясъка, когато изпълних плажа с имена от миналото си.
9
АГА – готварска печка, изобретена от Нобеловия лауреат Нилс Густаф Дален през 1922 г. Първите варианти на печката работят с твърдо гориво, а по-съвременните с газ и електричество – Бел. прев.