– Естествено – отвърна Рей. – Макар че никога не съм бил добър със сложните пъзели.
– Има си цака – каза Кейт. – Ще ти покажа някой път. Ето ни и нас, номер четири.
Входната врата беше красиво боядисана и леко открехната. Рей я бутна и се провикна:
– Криминални разследвания. Може ли да влезем?
– В дневната – дойде отговорът.
Избърсаха си подметките на обувките и тръгнаха по тесен коридор. Минаха покрай претрупано с палта портманто, под което имаше червени детски ботуши, прилежно подредени до дамски такива.
Майката на детето беше седнала на малък диван, а погледът ѝ беше втренчен в синя училищна раница, която стискаше в скута си.
– Аз съм инспектор Рей Стивънс. Съжалявам за сина ви.
Жената вдигна очи към него и уви толкова силно връвката на раницата около ръката си, че тя остави червени бразди върху кожата ѝ.
– Джейкъб – каза тя, очите ѝ бяха подпухнали. – Името му е Джейкъб.
На един кухненски стол, разположен до дивана, стоеше униформен сержант и се опитваше да придържа документите в скута си. Рей го беше виждал наоколо, но не знаеше името му. Погледна към значката.
– Брайън, имаш ли нещо против да заведеш Кейт в кухнята и да я запознаеш с информацията, която сте научили досега? Желая да задам няколко въпроса на свидетелката, ако нямаш нищо против? Няма да се бавя много. Вероятно можеш да ѝ направиш чаша чай през това време.
От изражението на лицето на Брайън стана ясно, че това е последното нещо, което иска да прави, но мъжът стана и напусна помещението заедно с детективката. Без съмнение щеше да ѝ се оплаче, че Службата за криминални разследвания упражнява властта си над полицията. На Рей не му пукаше.
– Съжалявам, че се налага да ви задавам още въпроси, но е изключително важно да получим колкото се може повече информация, и то колкото се може по-скоро.
Майката на Джейкъб кимна, но не вдигна поглед.
– Разбрах, че не сте успели да видите номера на колата?
– Случи се толкова бързо – отвърна жената и това отключи поток от емоции. – Говореше за училище и тогава... Пуснах го само за секунда. – Майката стегна още повече връвката около ръката си и Рей видя как кръвта се оттегли от пръстите ѝ. – Всичко стана толкова светкавично. Колата се появи от нищото.
Жената отговаряше на въпросите на инспектора тихичко, без да показва и следа от вътрешното си състояние, което определено не беше добро. Рей се ненавиждаше, че трябва да я измъчва точно в този момент, но нямаше избор.
– Как изглеждаше шофьорът?
– Не успях да го видя – отвърна майката на Джейкъб.
– Имаше ли пътници?
– Не успях да видя във вътрешността на колата – повтори жената сковано с равен глас.
– Добре – съгласи се Рей. Откъде да започнеше в такъв случай?
Майката го погледна.
– Ще го намерите ли? Човека, който уби Джейкъб. Ще го намерите ли? – Гласът ѝ се пропука и думите ѝ излязоха под формата на тихо стенание. Жената се приведе напред и притисна раницата към корема си, а Рей почувства стягане в гърдите. Пое си дълбоко въздух и се опита да прогони това неприятно усещане.
– Ще направим всичко по силите си – отвърна той. Ненавиждаше се за употребата на това клише.
Кейт се върна от кухнята, а Брайън вървеше след нея с чаша чай в ръка.
– Нещо против да приключваме с разпитите, началство? – попита мъжът.
Спри да ми разстройваш свидетелката, имаш предвид, помисли си Рей.
– Да, благодаря ти. Съжалявам, че се намесихме. Имаме ли всичко необходимо, Кейт?
Жената кимна. Изглеждаше бледа и инспекторът се зачуди дали Брайън не беше казал нещо, с което да я разстрои. След година, година и нещо щеше да я познава също толкова добре, колкото и останалите си служители, но все още не беше стигнал дотам. Тя беше пряма, поне това знаеше, и не беше прекалено упорита в налагането на мнението си по време на срещите на екипа; пък и се учеше бързо.
Напуснаха къщата и тръгнаха мълчаливо към колата си.
– Добре ли си? – попита я Рей, макар да виждаше, че не е. Челюстта ѝ беше стисната, кръвта се беше отдръпнала от лицето ѝ.
– Да – отвърна тя, но гласът ѝ я издаде, че едва се сдържа да не заплаче.
– Хей – инспекторът я прегърна непохватно, – заради работата ли е? – През годините си беше изградил защитен механизъм срещу тежки случаи като този. Повечето полицаи имаха такива – затова не обръщаха внимание на някои от шегите, които се носеха в столовата но вероятно Кейт беше различна.
Детективката кимна и си пое дълбоко дъх. Цялото ѝ тяло се разтресе, докато го правеше.