Питие?
– По-добре е – казвам аз, – макар че не е едно от... – Млъквам. Чувствам се глупава. – О, разбирам.
– В "Крос Оук"? Тази вечер? – Като че ли Патрик губи кураж за момент и усещам, че и той е нервен. Това ми дава увереност.
Колебая се, но само за секунда, не обръщам внимание на туптенето в гърдите си.
– С удоволствие.
През целия ден съжалявам за своята прибързаност и до вечерта съм станала толкова нервна, че започвам да треперя. Представям си всички възможни начини, по които нещата могат да се объркат, и прехвърлям наум всичко, което Патрик ми е казвал, търся предупредителни знаци. Наистина ли е толкова порядъчен, колкото изглежда? Въобще съществуват ли толкова порядъчни хора? Обмислям варианта да отида до Пенфейш и да се обадя във ветеринарната клиника, за да отменя срещата, но знам, че няма да посмея. Взимам си душ, за да убия малко време, водата е толкова гореща, че кожата ми става розова, след което сядам на леглото си и се чудя какво да облека. Минали са десет години, откакто за последно ходих на среща, и се страхувам да не наруша някое правило. Бетан продължава да чисти гардероба си с дрехи, в които вече не може да се побере. Повечето са прекалено големи за мен, но пробвам една тъмнолилава пола и макар да се налага да я завържа в талията с шал, не мисля, че ми стои зле. Разхождам се из стаята и се наслаждавам на непознатото чувство краката ми да се докосват, докато вървя, платът да се опира в бедрата ми. Спомням си момичето, което някога бях, но когато се поглеждам в огледалото, осъзнавам, че подгъвът е над коляното ми и краката ми дръзко се подават надолу. Свалям полата и я хвърлям на топка в дъното на гардероба и взимам дънките, които преди малко съм свалила. Намирам чиста блуза и си сресвам косата. Изглеждам по същия начин, както и преди час. Както винаги. Спомням си момичето, което щеше да прекара часове в приготовления, преди да излезе: музиката е пусната, гримовете са разпръснати из цялата баня, въздухът е напоен с парфюм. Тогава нямах никаква представа какъв всъщност е истинският живот.
Вървя към караванния парк, където се разбрахме да се срещнем с Патрик. В последния момент реших да взема Бо с мен и неговото присъствие ми възвръща част от смелостта, която чувствах на плажа тази сутрин. Когато стигам до парка, Патрик стои до отворената врата на магазина, Бетан се е облегнала на рамката ѝ и разговаря с него. Смеят се за нещо и аз веднага си помислям дали не на мен.
Бетан ме забелязва, Патрик се обръща и ми се усмихва, докато вървя към тях. Смятам, че има намерение да ме целуне по бузата, но той просто ме докосва нежно по ръката, когато ме поздравява. Чудя се дали изглеждам толкова ужасена, колкото се чувствам.
– Да слушате и двамата! – казва ни Бетан с ухилена физиономия.
Патрик се засмива и двамата тръгваме към селото. Мъжът не спира да говори през цялото време и макар да съм сигурна, че преувеличава историите на някои от пациентите си, съм благодарна за безспирния поток от думи. Когато стигаме до селото, вече съм се поуспокоила малко.
Съдържателят на "Крос Оук" се казва Дейв Бишъп, йоркширец, който се е преместил в Пенфейш няколко години преди мен. Дейв и съпругата му Ема са неделима част от обществото тук и – като повечето в Пенфейш – знаят имената на всички и с какво се занимават. Никога не съм влизала в пъба, но съм поздравявала Дейв, когато съм идвала с Бо до малкия пощенски клон.
Всяка надежда за спокойно питие се изпарява в момента, в който влизаме през вратата.
– Патрик! Твой ред е да черпиш, нали?
– Трябва да излезем навън да видиш Роузи отново, още не се е оправила.
– Как е старецът ти? Не му ли липсва уелското време?
Потокът от разговори, примесен със затвореното пространство наоколо, ме изнервят. Стискам здраво каишката на Бо и усещам как кожата се изхлузва от влажната ми длан. Патрик казва по няколко думи на всеки, но не се спира, за да разговаря с тях. Поставя ръка на гърба ми и нежно ме побутва през тълпата от хора, за да стигнем до бара. Усещам топлината на дланта му и съм едновременно облекчена и разочарована, когато я маха и поставя ръце на плота.
– Какво ще пиеш?
Ще ми се да си беше поръчал първи. Копнея за студена бира и оглеждам пъба, за да видя дали някоя от другите жени пие такава.
Дейв се изкашля учтиво.
– Джин с тоник – казвам аз нервна. Никога не съм пила това питие. Неспособността ми да взимам решения не е нова, но не мога да си спомня кога се е появила.
Патрик си поръчва бутилка "Бекс" и наблюдавам как стъклото се изпотява.
– Ти трябва да си фотографката, която е отседнала в "Блейн Кеди"? Чудехме се къде се криеш.