Мъжът, който говори с мен, е може би на същата възраст като Йестин, носи каскет и дебели бакенбарди.
– Това е Джена – представя ме Патрик. – Тя гради свой бизнес, така че няма време да пие бири с вас, старчета.
Мъжът се засмива, а аз се изчервявам, благодарна на ветеринаря за доброто обяснение на моята изолация. Избираме си маса в ъгъла и макар да усещам погледите върху нас и клюкарстването, което е в разцвета си в този момент, след известно време всички се съсредоточават върху бирите си.
Внимавам да не говоря прекалено много, но за щастие Патрик е пълен с истории и интересни факти от местната история.
– Прекрасно място за живеене – казвам аз.
Събеседникът ми простира дългите си крака пред себе си.
– Такова е. Не че ми се струваше така, докато растях. Децата не оценяват красивите околности или сплотената общност, не мислиш ли? Постоянно карах родителите ми да се преместим в Суонзи – бях убеден, че той ще промени живота ми и изведнъж наистина ще стана много известен, ще имам прекрасен социален живот и купища приятелки. – Патрик се ухилва. – Те не одобряваха идеята за преместване и аз отидох да уча в местното средно училище.
– Винаги ли си искал да станеш ветеринар?
– Откакто проходих. Постоянно нареждах плюшените си играчки в коридора и карах майка ми да ми ги води една по една в кухнята, за да мога да ги оперирам. – Когато говори, цялото му лице оживява, ъгълчетата на очите му се набръчкват стотна от секундата преди да се усмихне. – Изкарах отличните оценки, от които се нуждаех, за да вляза в Лийдския университет и да следвам ветеринарство, където най-накрая намерих социалния живот, за който копнеех толкова дълго.
– А купищата приятелки? – питам аз. Патрик се засмива.
– Една-две. Но след всичкото време, в което отчаяно се опитвах да избягам от Уелс, той започна да ми липсва ужасно. След завършването си намерих работа близо до Лийдс, но когато се откри възможност в клиниката в Порт Елис, веднага се възползвах от шанса. Мама и татко остаряваха и щях да съм наоколо, за да им помагам.
– Родителите ти живеят в Порт Елис? Винаги съм се чудила на хората, които имат близки взаимоотношения с майка си и баща си. Не завиждам, просто не мога да си го представя. Вероятно ако баща ми беше останал, нещата щяха да стоят по различен начин.
– Мама е родена тук. Татко се е преместил със семейството си още като тийнейджър и с майка ми са се оженили, когато двамата са били на деветнадесет.
– Баща ти също ли е бил ветеринар? – Задавам прекалено много въпроси, но се опасявам, че ако спра, аз ще съм тази, от която се изискват отговори. Патрик като че ли няма нищо против, запознава ме със семейната история, която кара лицето му да се изкриви в носталгична усмивка.
– Инженер. Вече е пенсионер, но през целия си живот работи за една газова компания в Суонзи. Заради него съм доброволец на спасителната лодка. Татко го правеше години наред. Хукваше по средата на неделния обяд и мама ни караше да казваме молитва всички да се приберат благополучно на сушата. Тогава го мислех за истински супергерой. – Патрик отпива от бирата си. – Това беше едно време, когато старата спасителна станция в Пенфейш функционираше – преди да построят новата в Порт Елис.
– Често ли те викат?
– Зависи. Повече през лятото, когато караванните паркове са пълни. Няма значение колко много знаци, които предупреждават хората, че скалите са опасни или че не трябва да се плува при силни приливи, са поставени – не им обръщат внимание.
– Събеседникът ми изведнъж става много сериозен. – Трябва да внимаваш, когато се къпеш на плажа – подводните течения са безмилостни.
– Не съм добра плувкиня – признавам си аз. – Все още не съм навлизала по-дълбоко от коленете ми.
– Недей – отвръща Патрик. Забелязвам настоятелност в погледа му, която ме плаши, и се местя неудобно в стола си.
Мъжът сваля поглед и отпива дълга глътка от халбата си. – Приливът – обяснява той – е уловил доста хора.
Кимам и обещавам да не плувам.
– Звучи странно, но най-безопасното плуване е навътре. – Очите на Патрик просветват. – През лятото е чудесно да си наемеш лодка, да влезеш навътре и да се гмурнеш в дълбоките води. Ще те заведа някой път, ако желаеш.
Предложението е напълно нормално, но аз потрепервам. Мисълта да съм сама с този мъж – с когото и да е – в средата на океана е изключително плашеща.
– Водата не е толкова студена, колкото си мислиш – обяснява Патрик, който не е разчел правилно причината за неудобството ми. Той спира да говори и настъпва неловка тишина.