Навеждам се и галя Бо, който е заспал под масата, и се опитвам да измисля нещо, което да кажа.
– Родителите ти още ли живеят тук? – Най-накрая съумявам да го сторя. Винаги ли съм била толкова тъпа? Опитвам се да си спомня времената в университета, когато бях сърцето и душата на компанията; приятелите ми избухваха в смях, когато кажех нещо. Сега ми е трудно да водя дори нормален разговор.
– Преместиха се в Испания преди две години, щастливците му с щастливци. Мама има артрит и топлото време помага на ставите ѝ – поне това ѝ е извинението. Ами твоите? Още ли са наоколо?
– Не точно.
Патрик изглежда любопитен и аз осъзнавам, че просто трябваше да отвърна с не. Поемам си дълбоко въздух.
– Никога не съм се разбирала с майка си – разказвам му аз. – Тя изгони баща ми, когато бях на петнадесет и оттогава не съм го виждала – така и не ѝ простих за това.
– Вероятно си е имала причини да го стори. – Думите му изискват отговор, но аз предпочитам да се държа отбранително.
– Баща ми беше невероятен човек – казвам аз. – Тя не го заслужаваше.
– Затова не си виждала и майка си, така ли?
– Виждах я години наред, но взаимоотношенията ни прекъснаха, когато... – Спирам се. – Скарахме се. Преди две години сестра ми ми писа, че е починала. – Виждам съчувствие в погледа на Патрик, но не му обръщам внимание. Каква каша забърках само. Не се вписвам в нормалния калъп, с който събеседникът ми е свикнал: вероятно вече съжалява, че ме е поканил на питие. Тази вечер става все по-неловка и за двама ни. Общите приказки бяха свършили и аз нямам представа какво друго да кажа. Страхувам се от въпросите, които вероятно се разхождат в ума на Патрик: защо съм дошла в Пенфейш, защо съм напуснала Бристъл, защо съм съвсем сама. Ще ме попита от учтивост, без да осъзнава, че всъщност не желае да научава истината, без да осъзнава, че не мога да му я кажа.
– Трябва да се прибирам – казвам аз.
– Сега? – Сигурно се чувства облекчен, макар че не го показва. – Все още е рано – можем да пийнем по още едно или да хапнем нещо.
– Не, наистина, по-добре да вървя. Благодаря ти за питието. – Изправям се, преди Патрик да е изпитал нуждата да ми предложи да се видим отново, но в същото време той избутва стола си назад.
– Ще те изпратя до вас.
Чувам предупредителни аларми в главата си. Защо иска да дойде с мен? В пъба е топло и приятелите му са тук; половината му халба с бира е недокосната. Главата ми тупти. Мисля си колко изолирана е вилата ми, как никой няма да чуе, ако мъжът откаже да си тръгне. Патрик може да изглежда мил и честен сега, но зная колко бързо нещата могат да се променят.
– Не. Благодаря ти.
Минавам като хала през групата от местни, без да ми пука какво мислят за мен. Съумявам да не побягна, преди да напусна заведението и да завия зад ъгъла, но след това хуквам по пътя за караванния парк и по крайбрежната пътека, която ще ме отведе у дома. Бо бяга по петите ми, изненадан от внезапната промяна на темпото. Студеният въздух наранява дробовете ми, но не спирам, докато не стигам до вилата, където за пореден път се боря с ключалката. В крайна сметка успявам да вляза, слагам резето и се облягам на вратата.
Сърцето ми бие като лудо и ми е изключително трудно да си поема дъх. Вече не съм сигурна дали се страхувам от Патрик; мъжът се е смесил с паниката, която изпитвам ежедневно. Не се доверявам на инстинктите си вече – заблуждаваха ме толкова много пъти досега – затова най-безопасното, което мога да сторя, е да стоя настрана.
15
Рей се обърна и зарови лице във възглавницата, за да се скрие от сутрешната слънчева светлина, която преминаваше през отворените щори. За момент не успя да разпознае усещането, което се надигаше в него, но бързо го стори. Вина. Какво си мислеше? Никога не беше изпитвал нужда да изневерява на Магс – нито веднъж за всичките петнадесет години брак. Отново превъртя събитията от миналата нощ в главата си. Беше ли се възползвал от Кейт? Преди да успее да си отговори, в ума му изникна възможността жената да подаде оплакване, но веднага се презря за тази мисъл. Тя не беше такава. Но въпреки това притеснението му почти измести вината.
Равномерното дишане до него му подсказа, че е единственият буден, така че се измъкна от леглото, погледна към спящата купчина до него, юрганът беше дръпнат над главата ѝ. Ако Магс разбереше... не му се мислеше.
Докато ставаше, купчината се размърда и той замръзна. Колкото и страхливо да звучеше, искаше му се да се измъкне, без да се налага да води разговор със съпругата си. Все някога трябваше да се изправи срещу нея, но се нуждаеше от няколко часа, за да осмисли онова, което се беше случило.