– Колко е часът? – измърмори Магс.
– Малко след шест – прошепна Рей. – Отивам рано на работа. Имам да наваксвам с документацията.
Жената изсумтя и отново заспа. Рей изпусна тиха въздишка на облекчение. Изкъпа се набързо и след малко повече от половин час пристигна в офиса си, затвори вратата и се зарови в книжата, като че ли така можеше да заличи случилото се. За щастие Кейт беше някъде навън по задачи, а на обяд рискува да отиде набързо до столовата, заедно с Дребния. Намериха една свободна маса и Рей донесе две чинии, които бяха обявени за лазаня, но имаха много малко прилики с нея. Мойра, готвачката, беше изрисувала красиво с тебешири италианското знаме до ястието за деня и беше грейнала насреща им, когато прие поръчките им, така че Рей мъжката нагъваше огромната си порция и се опитваше да разкара настоятелното чувство за гадене, което го преследваше, откакто се събуди тази сутрин. Мойра беше огромна и на неопределена възраст, вечно усмихната, въпреки кожния ѝ проблем, благодарение на който се сипеха сребърни люспи от ръцете ѝ, когато си съблечеше жилетката.
– Добре ли си, Рей? Тревожи ли те нещо? – Дребния изстърга остатъците от обяда с вилицата си. Сержантът беше благословен с железен стомах, който не само се справяше с храната на Мойра, но и ѝ се наслаждаваше.
– Добре съм – отвърна инспекторът и почувства облекчение, когато Дребния не продължи да настоява. Вдигна поглед, видя, че Кейт влиза в столовата, и му се прииска да се беше хранил по-бързо. Дребния се изправи, металните крака на стола му изскърцаха върху пода. – Ще се видим в офиса, шефе.
Рей не успя да измисли приемлива причина, за да върне обратно сержанта, или да изостави обяда си, преди жената да седне, затова просто се насили да се усмихне.
– Здрасти, Кейт. – Усети как лицето му почервенява. Устата му беше пресъхнала и преглътна трудно.
– Здрасти. – Детективката седна и разопакова сандвичите си, въобще не забелязваше неудобството му.
Изражението ѝ беше неразгадаемо и неприятното чувство в стомаха на Рей се засили. Избута храната на една страна, реши, че гневът на Мойра е по-малката от двете злини, и се огледа, за да се увери, че никой не слухти.
– Относно миналата нощ... – започна той, чувстваше се като някой срамежлив младеж.
Кейт го прекъсна:
– Съжалявам. Не знам какво ми стана... добре ли си?
Рей изпусна една въздишка.
– Горе-долу. Ти?
Кейт кимна.
– Малко съм засрамена, ако трябва да бъда честна.
– Няма от какво да се срамуваш – каза Рей. – Не трябваше да..
– Не трябваше да се случва – каза Кейт. – Беше просто целувка. – Жената се ухили насреща му, след което отхапа от сандвича си и продължи да говори през кашкавала и киселите краставички: – Хубава целувка, но просто целувка.
Инспекторът издиша бавно. Всичко щеше да е наред. Нещо ужасно се беше случило и ако Магс научеше, щеше да настане сеч, но всичко щеше да е наред. Двамата с Кейт бяха възрастни и можеха да забравят ситуацията, все едно въобще не се беше случвала. Едва сега, от дванадесет часа насам, Рей си позволи да си спомни колко добре се беше почувствал да целуне някой толкова изпълнен с енергия, толкова жизнен. Усети, че отново почервенява, и се изкашля, за да прогони мисълта.
– Надявам се наистина да си добре – каза мъжът.
– Рей, всичко е наред. Наистина. Няма да подам оплакване срещу теб, ако се тревожиш за това.
Инспекторът почервеня.
– Господи, не! Въобще не ми е минавало през ума. Но съм женен и не искам...
– А и аз се срещам с някого – отвърна Кейт безцеремонно. – Двамата знаем какъв ще е резултатът. Така че е забравено, нали така?
– Така.
– Слушай – започна детективката, изведнъж беше станала много делова, – причината да те потърся е, че искам да разбера какво мислиш да направим годишно възвание за случая на Джейкъб Джордан.
– Мина ли цяла година вече?
– Следващия месец. Едва ли ще съберем кой знае колко нови доказателства, но ако някой проговори, поне ще получим още информация, а и винаги съществува възможността виновникът да изпита нуждата да си изчисти съвестта. Все някой трябва да знае кой е карал онази кола.
Очите на Кейт сияеха, на лицето ѝ играеше онова добре познато му решително изражение.
– Хайде да го направим – каза той. Представи си реакцията на началничката при предложението и знаеше, че няма да се отрази добре на кариерата му. Но годишното възвание беше добра идея. Това беше нещо, което правеха от време на време с нерешените случаи, макар и само за да уверят семействата, че полицията не се е отказала напълно – дори разследването вече да беше прекратено. Струваше си да опитат.