Рей сви рамене.
– Ще работим по възванието без нея. Говори с класната на Джейкъб в училището му, попитай я дали желае да говори пред вестника. Ще е хубаво нещата да бъдат погледнати от гледна точка, която е липсвала преди, ако е възможно, разбира се. Може би разполагат с някоя рисунка, която е нарисувал в часовете? Или нещо друго. Ще почакаме да видим дали възванието ще доведе до нещо, преди да тръгнем да издирваме майка му, която като че ли е изчезнала от лицето на земята.
Рей беше бесен на офицера за свръзка със семейството за това, че не беше поддържала по-сериозен контакт с майката на Джейкъб. Не че беше изненадан от покриването на жената. Опитът му го беше научил, че когато изгубеха някого, хората реагираха по два начина: не местеха нищо в домовете си, поддържаха стаите в същото състоянието – както винаги – като някакъв олтар; или започваха отначало, неспособни да понесат мисълта да живеят всеки ден, все едно нищо не се е променило, когато всъщност целият им свят се е променил.
След като Кейт напусна офиса му, Рей гледа известно време снимката на Джейкъб, която все още беше забита с карфица на корковата дъска. Ъгълчетата ѝ се бяха намачкали леко, затова инспекторът я откачи и внимателно ги оправи. Подпря фотографията на момчето до тази на Магс и децата, защото там щеше да я вижда по-лесно.
Годишното възвание беше последният им шанс, който едва ли щеше да им донесе някакви положителни резултати, но поне беше нещо. Ако нищо не излезеше, просто щеше да архивира материалите по случая и да продължи напред.
16
Сядам на кухненската маса пред лаптопа, коленете ми са свити под плетения пуловер, който някога носех в студиото си през зимните месеци. Намирам се точно до печката, но умирам от студ и скривам ръцете си в ръкавите. Още не е станало обяд, ала си наливам голяма чаша червено вино. Пиша в търсачката на компютъра, но застивам. Минаха толкова много месеци, откакто за последно се измъчвах. Няма да променя нищо – това ми е пределно ясно – ала как да не мисля за него точно в този ден?
Отпивам глътка от виното и натискам Enter.
За секунди екранът се изпълва със статии за злополуката, форуми по темата и отдаване на почит към Джейкъб. Цветът на текста на линковете показва, че съм проверила всеки един от сайтовете.
Днес, точно година след като светът ми рухна, в онлайн изданието на "Бристъл Поуст" има нова статия.
Изпускам тих стон, стиснала съм юмруците си толкова силно, че кокалчетата ми побеляват. След като поглъщам кратката статия, се връщам отначало, за да я прочета отново. Няма никакво развитие по случая, няма нови улики или информация за колата, само напомняне, че шофьорът се издирва от полицията за причиняване на смърт поради опасно шофиране. Последното ме отвращава и аз затварям браузъра си, но дори фоновата снимка на плажа не ме успокоява. Не съм ходила на брега от срещата ми с Патрик. Имам поръчки, които трябва да изпълня, но съм толкова засрамена от държанието си, че се притеснявам да не се натъкна на него на плажа. Когато се събудих на сутринта след срещата ни, ми се струваше нелепо, че съм се уплашила, и имах достатъчно кураж, за да му звънна и да му се извиня. Но лека-полека изгубих смелостта си, а вече минаха почти две седмици, без никакъв опит от негова страна да ми се обади. Изведнъж ми става много зле. Изсипвам виното в мивката и решавам да изведа Бо на разходка по крайбрежния път.
Вървим като че ли километри, заобикаляме носа и се насочваме към Порт Елис. Под нас се намира сива сграда, която осъзнавам, че навярно е спасителната станция, спирам се за миг и си мисля за всичките животи, спасени от доброволците, които я обслужват. Не мога да не мисля за Патрик, докато вървя по пътеката, която води до Порт Елис. Нямам никакъв план, просто продължавам напред, докато не стигам селото и не се насочвам към ветеринарната клиника. Едва когато отварям вратата и малките камбанки над нея зазвъняват, започвам да се чудя какво, за Бога, ще кажа.
– Как мога да ви помогна? – Това е същата рецепционистка, макар че не бих я запомнила, ако не бяха цветните ѝ значки.
– Мога ли да се видя с Патрик за момент? – Сещам се, че би трябвало да има причина за посещението ми, но жената не ме пита за такава.
– Ей сега се връщам.
Стоя неловко в чакалнята, където заедно с мен са жена, малко дете и нещо в плетена кошница. Бо опъва каишката си и аз го дърпам назад.
Няколко минути по-късно чувам стъпки и Патрик се появява. Облечен е в кафяви кадифени панталони и карирана риза, косата му е пълна каша, сякаш е прокарвал пръсти през нея.
– Неща се е случило с Бо ли? – Той е любезен, но не се усмихва и аз губя част от решителността си.