– Не. Чудех са дали не може да поговорим. Само за момент.
Колебае се и започвам да си мисля, че ще каже не. Бузите ми горят и съм напълно сигурна, че рецепционистката ни гледа.
– Ела.
Следвам го до стаята, в която за първи път прегледа Бо, обляга се на мивката. Не казва нищо – няма намерение да ми помага.
– Исках да... исках да се извиня. – Усещам неприятно чувство в очите си, но си налагам да не плача.
Патрик ме дарява с крива усмивка.
– И преди са ме разкарвали, но не и с такава скорост. – Погледът му е по-мек в този момент и аз си позволявам да се усмихна едва.
– Много съжалявам.
– Направих нещо не както трябва ли? Обидих ли те?
– Не. Съвсем не. Ти беше... – Мъча се да намеря правилната дума, но накрая се отказвам. – Вината е моя, не съм много добра в тези неща.
Следва кратко мълчание, след което Патрик се ухилва насреща ми.
– Може би имаш нужда от тренировки.
Не мога да спра смеха си.
– Може би.
– Виж, имам още двама пациенти, след което приключвам. Какво ще кажеш да ти сготвя вечеря? В момента на котлона ми ври яхния и има повече от достатъчно за двама. Дори ще сложа порция за Бо.
Ако сега кажа не, никога повече няма да го видя.
– С удоволствие.
Патрик поглежда часовника си.
– Върни се след час. Ще се оправиш ли дотогава?
– Да. Така или иначе исках да направя малко снимки на селото.
– Чудесно. Значи ще се видим след малко. – Усмивката му е по-широка сега и достига очите му, които се набръчкват в ъгълчетата си. Той ме изпраща и аз срещам погледа на рецепционистката.
– Всичко наред ли е?
Чудя се за какво ли си мисли, че съм искала да се срещна с Патрик, и тогава осъзнавам, че не ми пука. Бях смела: може и да избягах, но се върнах обратно и тази нощ щях да вечерям с мъж, който ме харесва достатъчно, за да не ме отхвърли заради моята нервност.
Честотата, с която поглеждам часовника си, не кара този час да тече по-бързо, затова аз и Бо правим няколко обиколки на селото, преди да стане време да се върнем в клиниката. Не искам да влизам отново вътре и изпитвам облекчение, когато Патрик излиза навън, слага си лъскавото яке и се усмихва широко. Почесва ушите на Бо, след което се насочваме към малка къща на следващата улица от клиниката. Влизаме в дневната, където кучето ми веднага се разполага пред камината.
– Чаша вино?
– Да, моля. – Сядам, но съм нервна и почти веднага се изправям отново. Стаята е малка, но приветлива, с килим, който покрива по-голямата част от пода. От двете страни на камината има по един фотьойл и аз се чудя кой е неговият – по нищо не личи единият да е по-използван от другия. Малкият телевизор изглежда някак случайно попаднал тук, но два огромни рафта изпълват нишите до креслата. Накланям глава, за да прочета заглавията.
– Имам прекалено много книги – казва Патрик, когато се връща с две чаши с вино. Взимам едната, благодарна, че ще намеря занимание на ръцете си. – Трябва да се отърва от някои от тях, но в крайна сметка все ги задържам.
– Обичам да чета – признавам аз, – макар че не съм докоснала книга, откакто се преместих тук.
Патрик сяда в един от фотьойлите. Следвам примера му, разполагам се в другия и започвам да си играя със столчето на чашата.
– От колко време си фотограф?
– В интерес на истината, не съм такава – отвръщам аз, изненадана от собствената си искреност. – Аз съм скулптор. – Сещам се за градинското си студио: смачканата глина, парчетата от завършените скулптури, готови за доставка. – Поне някога бях.
– Не ваеш ли вече?
– Не мога. – Подвоумявам се, след което разтварям пръстите на лявата си ръка, където кожата ми е белязана през дланта и китката. – Претърпях злополука. Мога да използвам ръката си, но нямам никакво усещане в пръстите.
Патрик изсвирва тихичко.
– Бедничката. Какво се случи?
Пред очите ми изведнъж изниква онази нощ преди цяла година и аз прогонвам спомена обратно там, откъдето се е появил.
– Изглежда по-зле, отколкото е в действителност – казвам аз. – Трябваше да внимавам повече. – Не мога да погледна към Патрик, но той умело сменя темата.
– Гладна ли си?
– Умирам от глад. – Стомахът ми надига вой от възхитителната миризма, която се носи от кухнята. Следвам домакина си до изненадващо голямо помещение с чамов скрин, поставен по цялата дължина на една от стените.
– Беше на баба ми – обяснява Патрик и изключва котлона. – Родителите ми го взеха, след като почина, но те заминаха в чужбина преди две години и аз го наследих. Огромен е, не мислиш ли? Какво ли няма вътре. Каквото и да правиш, не отваряй вратичките му.