Той започва да разчиства масата, а аз стоя и го наблюдавам.
Да ти разкажа ли една история, Патрик?
Историята на Джейкъб и злополуката. За бягството ми, защото не можех да видя друг начин да оцелея, освен да започна отначало, и за писъците всяка нощ, защото никога няма да мога да забравя случилото се.
Да ти разкажа ли тази история?
Виждам го как ме слуша и очите му се разширяват, докато му разказвам за писъка на спирачките и как главата на Джейкъб се удря в предното стъкло. Искам да се пресегне през масата и да ме хване за ръката, дори и само във въображението ми. Искам да каже, че разбира, че не е била моя вината, че може да се случи на всеки. Но той клати глава, става от масата, кара ме да си тръгна. Той е възмутен. Отвратен.
Не мога да му кажа.
– Добре ли си? – Патрик ме гледа по странен начин и за момент като че ли може да прочете мислите ми.
– Вечерята беше чудесна – казвам аз. Имам две възможности: да оставя Патрик зад гърба си или да скрия истината от него. Не искам да го лъжа, но не мога да понеса мисълта да го загубя. Поглеждам към часовника на стената. – Трябва да си вървя – казвам аз.
– Няма ли да отлетиш като Пепеляшка отново?
– Не и този път. – Почервенявам, но Патрик се усмихва. – Последният автобус за Пенфейш е в девет часа.
– Нямаш ли кола?
– Не обичам да шофирам.
– Аз ще те закарам. Изпих само една малка чаша вино – няма да е проблем.
– Няма нужда, предпочитам да се прибера сама.
Мисля, че усещам сянка на раздразнение в очите на Патрик.
– Ще те видя ли на плажа утре сутринта? – питам аз.
Мъжът се отпуска и се усмихва.
– За мен ще е удоволствие. Наистина ми беше много приятно да те видя отново, радвам се, че се върна.
– Аз също.
Патрик ми държи нещата, докато стоим в малкия коридор, и аз си закопчавам палтото. Мястото едва достига, за да си движа лактите, и близостта ме прави непохватна. Не мога да се справя с ципа.
– Дай на мен – казва той.
Наблюдавам го как внимателно поставя двете страни една до друга и дърпа ципа нагоре. Не смея да помръдна от тревога, но Патрик спира точно под брадичката ми и увива шала около врата ми.
– Ето. Ще ми се обадиш ли, когато се прибереш? Ще ти дам номера си.
Притеснението му ме изненадва.
– Бих го сторила, но нямам телефон.
– Нямаш мобилен?
Едва не се разсмивам на учудването му.
– Не. Има телефонна линия във вилата за интернета, но не съм свързала апарат. Ще се оправя, обещавам.
Патрик поставя ръце на раменете ми и преди да имам възможност да реагирам, се навежда и ме целува нежно по бузата. Усещам дъха му върху лицето си и изведнъж се чувствам неловко.
– Благодаря ти – казвам аз и макар да не съм отвърнала нито адекватно, нито оригинално, Патрик ми се усмихва така, все едно съм изрекла нещо изключително. Замислям се колко е лесно да бъдеш с толкова невзискателен човек.
Закачам каишката на Бо и казвам довиждане. Знам, че мъжът ще ме изпрати с поглед и когато се обръщам в края на пътя, виждам, че все още стои на прага.
17
Мобилният на Рей иззвъня, докато закусваха. Люси усъвършенстваше домакинските си способности и се държеше много по-сериозно, отколкото случаят го налагаше. Върхът на езика ѝ се подаваше от устата, докато внимателно слагаше прегорял бекон и жилави яйца в чиниите на родителите си. Том беше на гости с преспиване у приятел и нямаше да се върне преди обяд: Рей се беше съгласил с Магс, когато съпругата му каза колко е приятно синът им да завързва приятелства, но честно казано, просто се наслаждаваше на спокойствието в една къща, в която липсваха затръшванията на врати и гневните викове.
– Изглежда много вкусно, мила. – Рей извади телефона от джоба си и погледна дисплея. После видя изражението на съпругата си. – По работа е. – Зачуди се дали не беше нещо ново около операция "Сокол" – така бяха кръстили случая с наркотиците в Крестън. Началничката беше размахвала моркова още една седмица, преди най-накрая да го хвърли в скута на Рей, с ясните инструкции да се съсредоточи върху него, дори и за сметка на останалите му задачи. Не спомена годишното възвание. Нямаше нужда.
Магс погледна към Люси, която беше погълната от подреждането на храната върху чиниите.
– Първо закуси. Моля те.
Рей неохотно натисна червения бутон на телефона и прехвърли разговора на гласовата поща. Тъкмо беше набучил хапка бекон и яйца на вилицата си, когато домашният телефон иззвъня. Вдигна го Магс.