Рей избута настрана онова, което Мойра смело беше нарекла паеля, и постави ръка върху купчината с книжа пред него.
– Деветстотин четиридесет и две. – Подсвирна.
– И то само в този район – каза Кейт. – Ами, ако просто е минавал оттук?
– Дай да видим дали можем да съкратим списъка малко. – Рей сгъна разпечатката и я подаде на жената. – Провери в АРРН[16]: да речем половин час преди и след злополуката. Ще видим колко от тях са били на пътя по това време и ще започнем да ги елиминираме една по една.
– Приближаваме се – каза Кейт с блестящи очи. – Чувствам го.
Рей се ухили.
– Хайде да не прибързваме. С какво друго се занимаваш в момента?
Детективката преброи задачите си на пръсти.
– Кражба в "Лондис"[17], поредица от нападения над азиатски таксиметрови шофьори и възможно сексуално насилие, което ще ни бъде прехвърлено от патрула. О, също така съм зачислена да водя курс за два дни следващата седмица.
Рей изпръхтя.
– Считай се за освободена от курса – отвърна той. – Прехвърли останалата си работа на мен, за да я преразпределя. Искам да работиш на пълен работен ден върху случая на Джейкъб.
– Този път официално ли? – попита Кейт и повдигна едната си вежда.
– Напълно – отвърна Рей и се ухили. – Но не се преработвай.
18
Автобусът ми пристига в Порт Елис и Патрик вече ме чака там. От две седмици насам се срещаме на плажа всяка сутрин и когато ми предлага да прекараме свободния му следобед заедно, се двоумя само за миг. Не мога да се страхувам през целия си живот.
– Къде ще ходим? – питам аз и се оглеждам наоколо за подсказки. Къщата му се намира в противоположната посока, а и минаваме покрай селския пъб, без да спираме.
– Ще видиш.
Напускаме селото и следваме пътя, който се вие надолу към морето. Докато вървим, ръцете ни се докосват и той сплита пръсти с моите. Сякаш ме удря ток, но отпускам ръката си в неговата.
Новината, че излизам с Патрик, се е разпространила в Пенфейш с изключителна бързина. Вчера се натъкнах на Йестин в селския магазин.
– Чух, че се виждаш с момчето на Алън Матюс – каза ми той с лека усмивка на лице. – Той е добър момък, този Патрик, не си попаднала на някой лош. – Цялата се изчервих.
– Кога ще дойдеш да оправиш предната ми врата? – попитах го аз, за да сменя темата. – Ключалката заяжда и понякога не мога да превъртя ключа.
– Не трябва да се тревожиш за това – отвърна ми Йестин. – Наоколо няма крадци.
Наложи се да си поема дъх, преди да му отвърна. Бездруго бях наясно, че ме мисли за странна, че искам да си заключвам вратата.
– Може и така да е – отвърнах, – но ще се чувствам по-добре, ако е оправена.
За пореден път Йестин ми обеща, че ще намине покрай вилата, за да отстрани проблема, но когато излязох на обед, нямаше и следа от него, а ключалката ми отне цели десет минути, докато я заключа.
Пътят продължава да се стеснява и аз виждам надигащото се море в края му. Водата е сива и непримирима, бушуващите вълни запращат бяла пяна във въздуха. Чайките се носят в главозамайващи кръгове, блъскани от ветровете, които вилнеят край брега. Най-накрая осъзнавам къде ме води Патрик.
– Спасителната станция! Можем ли да влезем?
– Това е идеята – отвръща спътникът ми. – Вече си виждала ветеринарната клиника, помислих си, че може да искаш да видиш и това място – прекарвам доста време тук.
Спасителната станция на Порт Елис представлява странна, ниска сграда, която може да се обърка с индустриална постройка, ако не е издигнатата над нея наблюдателница; четирите ѝ стъклени прозореца ми напомнят за самолетна кула.
Минаваме покрай двойка големи сини плъзгащи се врати в предната част на сградата и Патрик въвежда кода за достъп в малка сива кутия до по-малка врата от едната страна.
– Ела, ще те разведа наоколо.
Вътре станцията мирише на пот и море, на добре познатата миризма на сол, която се просмуква в дрехите. В навеса за плавателни съдове виждам яркооранжева надуваема лодка, която Патрик нарича просто Лодката.
– Завързана е – казва спътникът ми, – но понякога, когато времето е лошо, единственото, което можем да направим, е да стоим в нея.
Лутам се наоколо в навеса, оглеждам съобщенията, закачени на вратата, списъка с оборудването и ежедневните отметки срещу него. На стената е закачена паметна плоча в чест на трима доброволци, изгубили живота си през 1916-а.
– Кормчия П. Грант и членовете на екипажа Хари Елис и Глин Бари – чета на глас аз. – Колко ужасно.