– Притекли са се на помощ на бедстващ параход близо до полуостров Гоуър – казва Патрик, приближава се до мен и ме прегръща през рамо. Вероятно вижда лицето ми, защото добавя: – Тогава е било много различно – нямали са и половината от оборудването, с което разполагаме сега.
Той поема ръката ми и ме извежда от навеса за лодки. Отиваме в малка стая, където мъж със синьо горнище приготвя кафе. Лицето му има тен като на човек, който е прекарал целия си живот на открито.
– Всичко наред ли е, Дейвид? – пита Патрик. – Това е Джена.
– Показва ти въжетата, нали? – Дейвид ми намига и аз се усмихвам на тази тяхна изтъркана шега.
– Никога досега не съм се замисляла за спасителните лодки – признавам аз. – Просто съм ги приемала за даденост.
– Нямаше да са даденост, ако не продължаваме да се борим за тях – казва Дейвид и изсипва пълна лъжица със захар в кафето си. – Разходите ни се поемат от КНСИ[18], а не от правителството, така че постоянно се опитваме да събираме пари, както и доброволци.
– Дейвид е нашият оперативен мениджър – казва Патрик. – Той ръководи станцията и ни съблюдава.
Мъжът се засмива.
– Съвсем не е в грешка.
Звъни телефон, звукът кънти в празната стаичка на екипажа и Дейвид се извинява, че трябва да ни остави. Секунди по-късно се връща отново, разкопчава синьото си горнище и бяга към навеса за лодки.
– Преобърнато кану край Росили Бей – крещи към Патрик. – Липсват баща и син. Хелън се обади на Гари и Алед.
Спътникът ми отваря едно шкафче и изважда от него нещо от жълта гума, червена спасителна жилетка и тъмносиня мушама.
– Съжалявам, Джена, трябва да вървя. – Мъжът поставя непромокаемите покривала върху дънките и пуловера си. – Вземи ключовете ми и ме чакай у дома. Ще се върна за нула време. – Движи се бързо и преди да успея да отговоря, вече е побягнал към навеса за лодки, точно когато други двама мъже минават през плъзгащата се врата, готови за действие. Съвсем скоро четиримата влачат лодката към водата и скачат бързо на борда ѝ. Един от екипажа – не мога да кажа кой – дърпа въженцето, за да задейства мотора, плавателното средство се изстрелва напред и започва да подскача по буйните вълни.
Стоя там и гледам смаляващото се оранжево петно, докато сивотата не го поглъща напълно.
– Бързи са, нали?
Обръщам се и виждам някаква жена, облегнала се е на рамката на вратата на стаята на екипажа. Тя е над петдесет, в черната ѝ коса са се настанили сиви кичури, носи шарена блуза, на която е закачена значка на КНСИ.
– Аз съм Хелън – представя се тя. – Отговарям за телефона, развеждам посетителите наоколо, такива неща. Ти трябва да си момичето на Патрик.
Почервенявам от фамилиарниченето.
– Аз съм Джена. Главата ми се върти – няма и петнадесет минути от получаването на сигнала досега.
– Дванадесет минути и тридесет и пет секунди – коригира ме Хелън. Усмихва се на очевидната ми изненада. – Налага се да записваме часа на повикванията и времето ни за реакция. Всичките ни доброволци живеят на няколко минути оттук. Гари е малко по-нагоре по пътя, а Алед държи месарницата на главната улица.
– Какво се случва с магазина, когато го повикате?
– Закача знак на вратата. Местните са свикнали – доброволец е от двадесет години.
Обръщам се отново към морето, в което вече не се забелязват лодки, с изключение на огромния плавателен съд навътре. Тежки облаци са надвиснали толкова ниско, че хоризонтът не се вижда, небето и водната шир са се превърнали в една обща сива маса.
– Всичко ще е наред – казва Хелън нежно. – Не мога да спра да се тревожа, но се свиква.
Поглеждам към нея с любопитен поглед.
– Дейвид е мой съпруг – обяснява жената. – След като се пенсионира, прекарваше повече време в станцията, отколкото у дома, така че в крайна сметка си помислих: ако не можеш да го победиш, присъедини се към него. Първия път, в който го повикаха, обезумях. Едно беше да го изпращам от къщата ни, съвсем друго да ги видя как се качват в лодката... и когато времето е като това... е... – Хелън потрепери. – Но се връщат. Винаги се връщат.
Жената поставя длан на ръката ми и аз съм щастлива от този разговор.
– Кара те да осъзнаеш, нали? – питам аз. – Колко много... – спирам се, неспособна да го призная дори пред себе си.
– Колко много искаш да се върнат? – довършва тихичко Хелън.
Кимам.
– Да.
– Искаш ли да ти покажа останалата част от станцията?
– Не, благодаря ти – отвръщам аз. – Мисля да се върна в къщата на Патрик и да го изчакам там.
18
КНСИ – Кралска национална спасителна институция – благотворителна организация, която събира средства за спасяването на животи във водата – Бел. прев.