– Той е добър човек.
Чудя се дали е права. Чудя се откъде знае. Тръгвам по хълма, като се обръщам на всеки няколко крачки, търся оранжевата лодка. Не мога да видя нищо и стомахът ми е свит от притеснение. Нещо лошо ще се случи, просто знам, че е така.
Чувствам се странно да съм в къщата на Патрик, а него да го няма, и се противопоставям на изкушението да се кача горе и да разгледам. Тъй като нямам какво да правя, пускам радиото на една от местните станции и се заемам с чиниите, които са натрупани в мивката.
– Мъж и неговият син са изгубени, след като кануто им се е обърнало на километър и половина от Росили Бей.
Радиото пращи от статичния шум и аз се опитвам да го настроя.
– Спасителната лодка на Порт Елис отплава, след като местните получиха сигнала за тревога, но досега не са успели да открият липсващите мъже. Ще се върнем към тази история по-късно.
Вятърът клати дърветата, докато не се извиват почти на две. Не виждам морето от къщата и не мисля, че това ми харесва. Чудя се дали не трябва да се подчиня на желанието си да се върна в спасителната станция и да чакам появата на малкото оранжево петно.
Довършвам миенето на чиниите и подсушавам ръцете си в кухненската кърпа, докато вървя из помещението. Върху скрина са натрупани много книжа, които намирам някак си успокояващи. Слагам ръка на дръжката на шкафа и чувам думите на Патрик в главата си.
Каквото и да правиш, не отваряй вратичките му.
Какво има там, което не иска да видя? Поглеждам зад мен, все едно може да влезе всеки момент, и дърпам вратичката решително. На мига нещо пада отвътре и аз се стряскам, но успявам да хвана вазата, преди да се разбие на пода. Поставям я отново сред хаоса от стъклария; въздухът в шкафчето е парфюмиран от аромата на лавандула от сгънатото спално бельо в него. Няма нищо зловещо тук: просто колекция от спомени.
На път съм да затворя вратичката, когато виждам сребърния край на фотографска рамка да се подава измежду купчина покривки за маса. Изваждам я внимателно. Оказва се снимка на Патрик, ръката му е прегърнала жена с къса руса коса и прави бели зъби. Двамата се усмихват, не на фотоапарата, а един на друг. Питам се коя е тя и защо приятелят ми е скрил тази снимка от мен. Това ли е жената, за която е смятал, че ще се ожени? Поглеждам към снимката и търся нещо, което може да ми подскаже кога е правена. Патрик изглежда по същия начин, както сега, и се чудя дали тази жена е в миналото, или все още е част от живота му. Явно не съм единствената, която пази тайни. Връщам фотографията с рамка между покривките за маса и затварям вратичката, като оставям съдържанието зад нея както го намерих.
Обикалям кухнята, но накрая се изморявам от безпокойството си и си правя чаша чай, която сядам на масата да изпия.
Дъждът щипе лицето ми, замъглява очите ми и изпълва зрението ми със сенчести форми. Едва различавам шума от двигателя над воя на вятъра, но все още чувам как се удря в капака, как се строполява на асфалта.
Изведнъж водата в очите ми не е дъжд, а морска вода. Двигателят не е от кола, а пухтенето на спасителната лодка. Макар писъкът да е моят, лицето, което ме гледа – черните езера за очи и съсиреците мокри мигли – не е на Джейкъб, а на Патрик.
– Съжалявам – казвам аз, без да съзнавам дали говоря на глас. – Не исках...
Усещам как една ръка разтърсва рамото ми и ме изважда грубо от съня. Объркана, вдигам глава, която преди миг е била отпусната върху свитите ми ръце, дървената маса все още е топла от дъха ми и усещам как студът на кухнята ме зашлевява през лицето. Присвивам очи заради неприятната електрическа светлина и вдигам ръка, за да прикрия лицето си.
– Не!
– Джена, събуди се. Джена, сънуваш.
Бавно свалям ръката си и отварям очи, за да видя, че Патрик е коленичил до стола ми. Отварям уста, но не мога да говоря, чувствам се замаяна от кошмара и щастлива, че той се е върнал.
– Какво сънува?
Опитвам се да събера думите заедно.
– Аз... не съм сигурна. Бях уплашена.
– Не се страхувай. – Мъжът приглажда мократа коса върху слепоочията ми и обвива с длани лицето ми. – Вече съм тук.
Патрик е блед, косата му е мокра от дъжда, върху миглите му все още има капки вода. Очите му, които обикновено блестят, са празни и тъмни. Изглежда съсипан и без да се замислям, се навеждам и го целувам по устните. Той отговаря жадно, продължава да държи лицето ми между дланите си, след което рязко ме пуска и опира челото си в моето.
– Прекратиха претърсването.
– Прекратили са го? Искаш да кажеш, че не сте ги намерили?