Патрик кима и аз виждам тежестта на емоциите, която е изпълнила очите му. Мъжът се отпуска.
– Ще продължим отново на сутринта – казва равнодушно той, – но никой не си прави илюзии. – Затваря очи и обляга глава в скута ми, заплаква открито за бащата и за неговия син тийнейджър, които са решили да излязат да карат кану в това време, въпреки всички предупреждения.
Галя го по косата и позволявам на собствените си сълзи да потекат. Плача за момчето, което е само в морето, плача за майка му, плача за сънищата, които ме преследват нощем, за Джейкъб, за моето малко момченце.
19
На Бъдни вечер телата са изхвърлени на брега, дни след като Патрик и останалите от екипажа са преустановили търсенето им. Наивно предполагах, че двата трупа ще се появят заедно, но досега трябваше да съм разбрала, че приливът е непредвидим. Пръв беше синът, носен нежно от вълнистото море към Росили Бей. Морето изглежда прекалено кротко, за да е предизвикало ужасните наранявания на бащата, който се появява на километър и половина надолу по брега.
Намираме се на плажа, когато Патрик получава обаждането и аз разбирам от здраво стиснатата му челюст, че новините не са добри. Той отива малко настрани от мен, като че ли за да ме предпази, и се обръща към морето, докато слуша мълчаливо Дейвид. След като приключва разговора, остава неподвижно на същото място и наблюдава хоризонта, все едно там се крият отговорите на въпросите му. Отивам до него и поставям длан на ръката му. Той се стряска, все едно е забравил, че съм там с него.
– Много съжалявам – казвам аз и се надявам да открия правилните думи.
– Срещах се с едно момиче – започва да ми разказва той, все още загледан в морето. – Запознахме се в университета и заживяхме заедно в Лийдс.
Слушам, без да знам накъде ще ни отведе този разговор.
– Когато се върнах тук, я доведох с мен. Тя не искаше да идва, но не желаехме да живеем отделно, така че тя напусна работата си и дойде да живее в Порт Елис. Мразеше това място. Прекалено малко, прекалено тихо, прекалено бавно за нея.
Чувствам се неудобно, сякаш нарушавам личното му пространство. Искам да му кажа да спре да говори, че не е необходимо да ми разкрива всичко това, но го усещам, че не може да се възпре.
– Един ден се скарахме, беше средата на лятото. Причината беше все една и съща: тя искаше да се върнем в Лийдс, а аз да остана тук и да си създам име. Тя излезе и дойде на плажа да сърфира, но попаднала на въртоп и никога вече не се върна.
– О, Боже, Патрик. – В гърлото ми е заседнала буца. – Това е ужасно.
Най-накрая мъжът се обръща към мен.
– Дъската ѝ за сърф изплува на следващия ден, но така и не открихме тялото.
– Ние? – учудвам се аз. – Самият ти си я търсил? – Не мога да си представя колко болезнено е било това за него.
Патрик свива рамене.
– Всички я търсихме. Такава ни е работата, нали така?
– Да, но... – млъквам внезапно. Естествено, че я е търсил – как би могъл да не го стори?
Обвивам ръцете си около него и той се отпуска в прегръдката ми, лицето му е опряно във врата ми. В представите ми животът му е идеален, той е един забавен и прекрасен човек. Но призраците, с които се бори, са истински като моите. За първи път съм с някого, който има нужда от мен също толкова, колкото и аз от него.
Вървим бавно към вилата и преди да стигнем, Патрик ми казва да го изчакам да вземе нещо от колата си.
– Какво е? – питам аз заинтригувана.
– Ще видиш. – Блясъкът се е завърнал отново в очите му и аз се чудя на способността му да се справя с подобна мъка. Питам се дали отминалите години са му дали сила и се надявам, че един ден и аз ще успея да открия такава.
Патрик се връща и на рамото му е увесено коледно дърво. Усещам тъга, когато си спомням колко се вълнувах някога за Коледа. В едни отминали времена, когато бяхме деца с Ив. Украсяването на елхата беше ритуал със строги правила: първо лампичките, после гирляндите, след това подреждането на играчките и накрая поставянето на очукания ангел на върха. Може би сестра ми следва тези правила със собствените си деца.
Не желая дърво в къщата си. Украсите са за децата, за семействата. Но Патрик настоява.
– Няма да го махна – казва той, влачи го през прага на вратата и оставя следа от борови иглички зад себе си. Поставя го на грубата му дървена поставка и проверява дали е правилно сложено. – Освен това е Коледа. Трябва да имаш дърво.
– Нямам с какво да го украся! – възпротивявам се аз.
– Виж какво нося в чантата.
Отварям тъмносинята раница на Патрик и виждам стара кутия за обувки, чийто капак е залепен с дебело тиксо. Когато го повдигам, под него намирам десетина червени топки, чието стъкло се е напукало с времето.