– Весела Коледа.
– Искаш ли кафе? – Целувам голото му рамо.
– По-късно – отвръща той и ме придърпва под юргана.
Оставаме в леглото до обяд, наслаждаваме се един на друг и ядем кифлички с конфитюр от касис. Патрик отива долу за още кафе и когато се връща, носи подаръците, които оставихме под елхата миналата вечер.
– Палто! – възкликвам аз, когато разкъсвам хартията от намачкания, зле опакован пакет, който той ми подава.
– Не е много романтично – казва мъжът смутен, – но не можеш да продължаваш да носиш този дрипав шлифер, когато ходиш на плажа във всяко време – ще замръзнеш.
Веднага го обличам. Палтото е дебело и топло и непромокаемо, с дълбоки джобове и качулка. Милион пъти е по-хубаво от шлифера, който носех до момента, намерен на верандата на вилата, когато се преместих тук.
– Според мен да ми помогнеш да съм суха и да ми е топло е изключително романтично – казвам аз и целувам Патрик. – Чудесно е, благодаря ти.
– Има нещо в джоба – споменава ми той. – Не е точно подарък, просто нещо, което смятам, че трябва да имаш.
Вкарвам ръце в джобовете и изваждам от там мобилен телефон.
– Стар апарат, който не използвам. Нищо модерно, но работи. Няма да ти се налага да вървиш чак до караванния парк, за да се обаждаш.
На път съм да му обясня, че единственият човек, на когото звъня, е той, но осъзнавам, че вероятно точно това има предвид. Може би не одобрява факта, че не мога да се свържа с него по всяко време. Не знам какво е мнението ми по въпроса, но му благодаря и си напомням, че не е задължително да го държа включен.
Патрик ми подава втори подарък, майсторски увит в тъмнолилава хартия и панделка.
– Този не съм го опаковал аз – признава си той, без да е необходимо.
Внимателно разопаковам хартията и отварям малката кутия с финеса, който заслужава. Вътре има седефена брошка във формата на мида. Тя улавя светлината и десетки цветове заиграват по повърхността ѝ.
– О, Патрик. – Трогната съм. – Прекрасна е. – Изваждам я и я закачам на новото си палто. Срамувам се да му подаря рисунката на брега на Порт Елис, която направих за него – спасителната лодка, която не заминава навътре в морето, а се връща благополучно от него.
– Толкова си талантлива, Джена – казва той и вдига рамкираната картина, за да ѝ се наслади. – Пропиляваш таланта си тук. Трябва да организираш изложби, да популяризираш името си.
– Не мога – отвръщам аз, но не му обяснявам защо. Вместо това му предлагам да се разходим, за да изпробвам новото си палто. Взимаме Бо с нас.
Плажът е пуст, отливът е настъпил и голяма част от брега бледнее. Натежали със сняг облаци са надвиснали над скалите и изглеждат дори по-бели на фона на тъмносиньото море. Чайките кръжат над главите ни, жалните им писъци ехтят наоколо, а вълните се разбиват ритмично в пясъка.
– Чувствам се неловко, че оставяме следи след себе си. – Плъзгам ръка в тази на Патрик, докато се разхождаме. За първи път не нося фотоапарата си. Вървим към водата и позволяваме на ледената пяна да намокри обувките ни.
– Майка ми обичаше да плува в морето на Коледа – споделя ми приятелят ми. – Все се караха с татко за това. Той знаеше колко са опасни теченията и я обвиняваше, че е безотговорна. Но тя грабваше хавлията си и хукваше към плажа. Естествено, всички смятахме, че е невероятно и я окуражавахме от брега.
– Луда работа. – Сещам се за момичето, което се е удавило, и се чудя как е възможно да стои близо до вода след такава трагедия. Бо напада вълните и се опитва да захапе подскачащата около него морска вода.
– Какво ще кажеш за себе си? – пита Патрик. – Някакви шантави семейни традиции?
Замислям се за момент и се усмихвам, когато се сещам за вълнението, което изпитвах като дете, когато наближаха коледните празници.
– Нещо подобно – отвръщам най-накрая аз, – обожавах семейните Коледи. Родителите ми започваха да се подготвят от октомври и къщата беше претъпкана от вълнуващи пакети, скрити в шкафовете и под леглата. След като татко си тръгна, правехме същите неща, но въпреки това беше различно.
– Опитвала ли си се да го намериш? – Патрик стиска ръката ми.
– Да. Докато бях в университета. Издирих го и открих, че има ново семейство. Писах му и той ми отговори, че е по-добре миналото да си остане в миналото. Разби ми сърцето.
– Джена, това е ужасно.
Вдигам рамене, все едно не ми пука.
– Близка ли си със сестра си?
– Бях. – Взимам един камък и се опитвам да направя жабки с него по повърхността на водата, но вълните са прекалено бързи. – Ив застана на страната на мама, когато татко си тръгна, а аз ѝ бях бясна, че го изхвърли. Въпреки това се грижехме една за друга, но не съм я виждала от години. Изпратих ѝ картичка преди няколко седмици. Не знам дали я е получила – дори не знам дали живее на същия адрес.