– Има си основателна причина за това.
– ...така че единственото, за което можете да разговаряте, е работата ти. Бъди мил с тях. Ако не ти допада темата, просто я смени. Говорете за общи неща.
– Мразя да говоря за общи неща.
– Добре. – Магс стовари един тиган върху плота с ненужна сила. – Тогава не идвай, Рей. Честно ти казвам, по-добре да не идваш, отколкото да развалиш всичко с настроението си.
На инспекторът му се искаше съпругата му да не му говори, все едно беше едно от децата.
– Не съм казвал, че няма да дойда, просто казах, че ще е тъпо.
Магс се обърна към него, търпението ѝ се беше изчерпало, а в погледа ѝ видя разочарование.
– Не всичко в живота е вълнуващо, Рей.
– Честита ви Нова година – каза Рей, когато влезе в Службата за криминални разследвания, и остави метална кутия с шоколадови бонбони на бюрото на Дребния. – Искам да се реванширам, че ви се наложи да работите по Коледа и Нова година.
– По време на празниците в службата трябваше да има дежурен и сержантът беше изтеглил късата клечка.
– Ще е нужно нещо повече от шоколадови бонбони, за да се реваншираш за това, че започнах в седем сутринта на тридесет и първи декември.
Рей се ухили.
– Така или иначе си прекалено стар за среднощни партита, Дребен. Магс и аз заспахме много преди дванадесет на Нова година.
– Аз все още се възстановявам – каза Кейт и се прозя.
– Хубав ли беше купонът? – попита инспекторът.
– Поне онова, което помня от него. – Детективката се засмя и Рей изпита лека завист. Съмняваше се на партитата на Кейт да се водеха досадни разговори за фишове за превишена скорост и неправомерно изхвърляне на отпадъци, с каквито беше изпълнена нощта му.
– Какво имаме за днес? – попита той.
– Малко добри новини за теб – отвърна Кейт. – Разполагаме с номер.
Инспекторът се ухили.
– Крайно време беше. Сигурни ли сте, че е правилният номер?
– Доста. Системата за АРРН не го е засичала от злополуката насам и макар данъкът да е изтекъл, колата не е била бракувана. Моето предположение е, че е била зарязана някъде или изгорена. Регистрирана е на адрес в Бофорт Кресънт, на около осем километра от мястото, на което Джейкъб беше блъснат. Дребния и аз отидохме да я проверим вчера, но беше празна. Това е имот на лизинг, така че сержантът се опитва да се докопа до регистрите, за да разбере дали лизингодателят разполага с нов адрес.
– Но имаме име, нали? – попита Рей, неспособен да скрие вълнението, което изпитваше.
– Имаме име – ухили се Кейт. – Не разполагаме с нищо в нашата система или в регистъра на избирателите за него, също така не успях да открия нищо онлайн, но днес ще постигнем напредък. Отправила съм запитвания към Агенцията за защита на личните данни и сега, след като празниците свършиха, трябва да получим някои обаждания.
– Имаме напредък и с майката на Джейкъб – съобщи Дребния.
– Това е чудесно – каза Рей. – Трябва да излизам в отпуска по-често. Говорихте ли с нея?
– Няма телефонен номер – отвърна сержантът. – Най-накрая Кейт успя да се свърже с един от учителите в "Св. Мери", който я познава. Очевидно, след злополуката майката на Джейкъб смятала, че всички обвиняват нея. Била изпълнена от вина и бясна, че на шофьора му се е разминало...
– Му се е разминало? – учуди се Рей. – Смята, че просто сме си стояли и не сме правили нищо, нали?
– Само повтарям онова, което ми беше казано – отвърна Дребния. – Както и да е, прекъснала е всички връзки и е напуснала Бристъл, за да започне отначало. – Мъжът почука по папката, която като че ли беше набъбнала с два сантиметра от последния път, в който Рей я видя. – Чакам имейл от местната полиция, но трябва да разполагаме с адрес до края на деня.
– Добра работа. Наистина е важно да привлечем майката, в случай че стигнем до съд. Последното нещо, от което се нуждаем, е някой антиполицейски настроен тип да подшушне на вестниците, че повече от година не можем да обвиним никого.
Телефонът на Кейт иззвъня.
– Служба за криминални разследвания, детектив Евънс на телефона.
Рей тъкмо се беше насочил към офиса си, когато жената започна да жестикулира енергично към него и Дребния.
– Невероятно! – каза тя. – Много ви благодаря.
Записа бързо нещо в тефтера на бюрото си и все още се хилеше, когато остави телефона секунда по-късно.
– Спипахме шофьора – каза тя и размаха листа хартия победоносно.
Дребния ги дари с рядката си усмивка.
– Обадиха се от Агенцията за защита на данни – каза детективката, докато се клатеше напред-назад в стола си. – Пуснали са информацията ни в системата си и са ни открили адрес!