– Няма да те видя следващата седмица – казах ти аз. – Днес е последната ми лекция.
Бях трогнат да видя как на лицето ти се изписа разочарование.
Отвори уста, за да кажеш нещо, но се възпря, а аз чаках и се наслаждавах на онова, което предстоеше. Можех да те попитам сам, но исках да го чуя от теб.
– Да пийнем по нещо някоя вечер? – попита ме ти.
Направих се, че обмислям предложението ти, все едно подобна мисъл никога не ми беше хрумвала.
– Какво ще кажеш за вечеря? Отвориха нов френски ресторант в града – вероятно можем да го пробваме този уикенд?
Неприкритата ти радост беше очарователна. Сетих се за Мари и за нейното студено безразличие към всичко, беше толкова незаинтересована от изненадите и толкова отегчена от живота. Досега не се бях замислял, че може би е от възрастта, но когато видях детинското ти щастие при мисълта за вечеря в скъп ресторант, разбрах, че съм бил прав да си потърся някоя по-млада. Някоя не толкова отракана. Не те смятах за самата невинност, разбира се, но поне все още не беше станала цинична и недоверчива.
Взех те от общежитието, без да обръщам внимание на любопитните погледи на студентите, които минаваха покрай твоята врата, и останах изключително доволен да те видя облечена в елегантна черна рокля, а дългите ти крака в плътен черен чорапогащник. Когато ти отворих вратата на колата, ти се изненада.
– Мога да свикна с това.
– Изглеждаш прекрасно, Дженифър – казах аз и ти се засмя.
– Никой не ме нарича Дженифър.
– Имаш ли нещо против?
– Не, мисля, че нямам. Просто ми звучи смешно.
Ресторантът не отговаряше на ранните възторжени ревюта, които четох, но като че ли това не ти направи впечатление. Поръча си картофи соте с пилето и аз коментирах избора ти:
– Рядко е да срещнеш жена, която не се притеснява, че ще качи някое и друго килце. – Усмихнах се, за да ти покажа, че се шегувам.
– Не съм почитателка на диетите – отвърна ми ти. – Животът е прекалено кратък. – Въпреки това изяде сметановия сос на пилето си, но остави картофите. Когато сервитьорът ни предложи менюто с десертите, аз го отпратих.
– Само кафе, моля. – Забелязах разочарованието ти, но нямаше нужда от мазни пудинги. – Какво смяташ да правиш, когато се дипломираш? – попитах те аз.
Ти въздъхна.
– Не знам. Един ден бих искала да отворя галерия, но засега просто трябва да си намеря работа.
– Като художничка?
– Де да беше толкова лесно! Аз съм скулптор, предимно, и ще се опитам да продам всичко, което изработя, но междувременно ще се наложи да работя нещо – като барманка или в някой магазин – за да мога да си плащам сметките. В крайна сметка сигурно ще се върна да живея при мама.
– Разбирате ли се с нея?
Сбърчи нос по начина, по който го правят децата.
– Не особено. Тя е много близка със сестра ми, но двете никога не сме били първи дружки. Нейна е вината, че баща ми си тръгна, без да се сбогува.
Налях и на двама ни по чаша вино.
– Какво е сторила?
– Изрита го. Каза ми, че съжалява, но имала живот, който иска да живее, и не можела да продължава по този начин. След това забрани да говорим за него. Мисля, че това е най-егоистичната постъпка, която съм виждала.
Видях тъгата в очите ти и се пресегнах през масата, за да поставя ръката си върху твоята.
– Смяташ ли да пишеш отново на баща си?
Ти поклати енергично глава.
– Беше пределно ясен в писмото си, че трябва да го оставя на мира. Не знам какво е сторила мама, но е било доста лошо, щом не иска да ни вижда повече.
Сплетох пръсти с твоите и започнах да галя меката кожа между палеца и показалеца ти.
– Не можем да си избираме родителите – казах аз, – което е жалко.
– Ти близък ли си с твоите?
– Моите са мъртви. – Изричал съм тази лъжа толкова често, че почти съм започнал да вярвам в нея. Възможно е да се е превърнала в истина – откъде можех да знам? Така и не им изпратих адреса си, когато се преместих на юг, а и не мисля, че са прекарали много безсънни нощи заради заминаването ми.
– Съжалявам.
Ти стисна ръката ми и очите ти се изпълниха със състрадание.
Усетих раздвижване в слабините си и наведох поглед.
– Мина много време оттогава.
– Значи имаме нещо общо помежду си – каза ти. Дари ме със смела усмивка, според която разбираше положението ми. – И на двама ни липсват бащите ни.