Представям си как този вестник се намира в домовете на всички хора в Бристъл: семействата клатят глави и прегръщат децата си. Прочитам статията отново, за да се уверя, че в нея няма нещо, което да издаде настоящия ми адрес, след което го сгъвам така, че историята да остане от вътрешната му страна.
На автобусната спирка в Суонзи намирам кошче за отпадъци и го навирам под кутийките от кола и опаковките от закуски. Мастилото е изцапало ръцете ми и аз се опитвам да го изтрия, но то е попило надълбоко.
Автобусът за Пенфейш закъснява и когато най-накрая стигам в селото, започва да се стъмва. Магазинът на пощенския клон е отворен и аз си взимам кошница, за да купя някои хранителни продукти. Има две гишета в срещуположните ъгли, обслужвани от Нерис Мадок. Понякога, след учебните занятия, ѝ помага шестнадесетгодишната ѝ дъщеря. Невъзможно е да си купиш пликове от хранителното гише, както е невъзможно да си купиш консерва риба тон и торба с ябълки от гишето на пощата, така че трябва да изчакаш Нерис да заключи оборота и да се затътри от едната страна на магазина до другата. Днес дъщеря ѝ е зад гишето за хранителни стоки. Пълня кошницата с яйца, мляко и плодове, взимам торба с кучешка храна и поставям покупките на касата. Усмихвам се на момичето, което винаги е много дружелюбно, а то вдига поглед от списанието си, без да обели и дума. Очите ѝ ме оглеждат, след което се забиват отново надолу.
– Здравей? – казвам аз. Нарастващото ми раздразнение превръща думата във въпрос.
Малкото звънче над вратата звънва и в магазина влиза възрастна жена, която разпознавам. Момичето се изправя и се провиква към другото помещение. Казва нещо на уелски и след няколко секунди Нерис се присъединява към нея зад гишето.
– Здрасти, Нерис, ще купя тези – казвам аз. Лицето на жената е също толкова каменно, колкото и това на дъщеря ѝ, и се питам дали не са се скарали. Тя поглежда зад мен и се обръща към новодошлата.
– Мог' ли ти помона с нещу?
Подхващат разговор. Уелските думи са ми непознати както винаги, но честите погледи в моята посока и отвращението върху лицето на Нерис ми изясняват смисъла. Говорят за моя милост.
Жената се пресяга покрай мен, за да плати за вестника си, и Нерис отчита продажбата. Взима кошницата с покупките ми и я оставя в краката си зад гишето, след което ми обръща гръб.
Топлината от бузите ми изгаря цялото ми лице. Прибирам портмонето в чантата си и се обръщам, толкова отчаяно бързам да напусна магазина, че се блъскам в една поставка и събарям на земята пакетчета със сосове на прах. Чувам неодобрителни цъкания с език, преди да успея да отворя вратата. Вървя бързо през селото, без да поглеждам наляво или надясно, защото се опасявам от нова конфронтация, и когато достигам караванния парк, вече плача неконтролируемо. Щората на прозореца на магазина е вдигната, което значи, че Бетан е там, но не мога да се насиля да отида да я видя. Продължавам по пътеката към вилата ми и едва тогава осъзнавам, че колата на Патрик не е на паркинга на караванния парк. Не знам защо очаквах да бъде там – не му се обадих от полицейския участък, така че няма как да знае, че се прибирам – но отсъствието му ми навява лоши мисли. Чудя се дали въобще е останал за известно време, или си е тръгнал веднага, след като полицията ме отведе; може би повече не е искал да има нищо общо с мен. Успокоявам се с факта, че дори да е искал да бъде далеч от мен, едва ли би зарязал Бо.
Вече съм извадила ключа си, когато осъзнавам, че червеното на вратата не е оптическа илюзия, причинена от залязващото слънце, а петна от боя, грубо изрисувани със стиски трева, които са захвърлени в краката ми. Думите са написани набързо, пръски от боята покриват каменните стъпала.
ИЗЧЕЗВАЙ.
Оглеждам се наоколо и очаквам да видя някой да ме наблюдава, но мракът настъпва и не виждам по-надалеч от няколко метра. Треперя и се боря с ключа, губя търпение заради темпераментната ключалка и сритвам вратата в момент на ярост. Люспа от засъхналата боя полита надолу и аз я сритвам отново, насъбралите се в мен емоции намират отдушник във внезапния ми и ирационален изблик на гняв. Това не ми помага с ключалката, разбира се, и накрая се отказвам, опирам челото си на дървената врата, докато не се успокоявам достатъчно, за да опитам отново.
Вилата е студена и негостоприемна, сякаш се е присъединила към селото в опитите му да ме изгони оттук. Няма нужда да викам Бо, знам, че той не е тук, и когато отивам в кухнята, за да видя дали печката е запалена, намирам бележка на масата.