Бо е в приюта в клиниката. Пиши ми, когато се върнеш.
Това ми е достатъчно, за да разбера, че всичко е свършило. Не мога да възпра сълзите си, но стискам здраво очи, за да не им позволя да потекат по лицето ми. Напомням си, че сама си избрах този път, и сега се налага да тръгна по него.
Подражавам на грубостта на Патрик и му изпращам съобщение, което се състои само от едно изречение, и той ми отговаря, че ще върне Бо след работа. Очаквах да изпрати някой друг и изпитвам нетърпение и безпокойство при мисълта, че ще го видя.
Разполагам с два часа, преди да пристигне. Навън е тъмно, но не искам да оставам тук. Отново си обличам палтото и излизам.
Плажът е интересно място за нощни разходки. Няма никого горе на скалите и аз отивам до водата. Стоя в плитчините и наблюдавам как ботушите ми изчезват за няколко секунди, погълнати от всяка нова вълна. Правя крачка напред и водата облизва крачолите на панталоните ми. Усещам влагата да се прокрадва към краката ми.
Продължавам да вървя.
Наклонът на пясъка в Пенфейш е лек, необходимо е да изминеш стотина метра, че и повече, преди да изгубиш дъно под краката си и да потънеш. Наблюдавам хоризонта и правя крачка след крачка, усещам как пясъкът поглъща краката ми. Водата вече е над коленете ми и опръсква ръцете ми, спомням си как си играехме в морето с Ив, пълнехме кофичките си с водорасли и скачахме срещу пенестите вълни. Леденостудено е и дишането ми се затруднява, но въпреки това продължавам напред. Вече не мисля, просто вървя, вървя навътре в морето. Чувам тътен, но ако идва от морето, не мога да преценя дали ме предупреждава, или ме приветства. Става ми все по-трудно да се движа: намирам се до гърди във водата и всяка крачка е истинско усилие. Тогава падам, под краката ми няма дъно и аз потъвам. Налагам си да не плувам, но този глас е пренебрегнат и ръцете ми започват да гребат по своя воля. Патрик изниква в главата ми, принуден да търси тялото ми, докато приливът не го изхвърли, премазано в скалите и наядено от рибите.
Все едно някой ме е ударил през лицето, движа енергично глава и си поемам глътка въздух. Не мога да направя това. Не мога да прекарам целия си живот в опити да избягам от грешките, които съм направила. В паниката си губя посоката, в която се намира брегът, и започвам да се въртя в кръг, преди облаците да се изместят и луната да огрее скалите над плажа. Започвам да плувам. Влязла съм доста навътре и макар да ритам с крака в търсене на дъно, не усещам нищо, освен ледена вода. Една вълна ме удря и се задавям от погълнатата солена течност, на път съм да повърна, докато я изкашлям, и отново мога да дишам. Мокрите дрехи ме дърпат надолу, трудно ми е да плувам с тези обувки, които също са натежали осезаемо.
Ръцете ме болят, а гърдите ми са се стегнали, но главата ми все още разсъждава трезво, затова си поемам дъх, потапям се под водата и започвам ритмично да движа ръцете си. Когато излизам на повърхността, за да си поема дъх, ми се струва, че съм малко по-близо до брега. Повтарям действието отново и отново. Ритам с крак и усещам нещо под него. Движа ръцете си още няколко пъти и ритам и този път под краката ми има твърда почва. Плувам и бягам, и пълзя, за да изляза от морето, солената вода е в дробовете, в ушите и в очите ми и когато стигам до сухия пясък, падам на четири крака и се опитвам да събера сили, преди да се изправя. Треса се неконтролируемо: от студа и от мисълта, че съм способна да сторя нещо толкова непростимо.
Прибирам се във вилата и събличам дрехите си на пода в кухнята. Обличам си топли и сухи такива и слизам долу, за да запаля огън. Чувам Бо да лае и преди Патрик да е почукал на вратата ми, вече съм я отворила. Клякам, за да кажа здравей на кучето си и да скрия несигурността си от мъжа.
– Ще влезеш ли? – питам аз, когато се изправям най-накрая.
– Трябва да се връщам.
– Само за минута. Моля те.
Патрик се двоуми, но влиза вътре и затваря вратата след себе си. Няма намерение да сяда и стоим прави, а Бо е на пода между нас. Мъжът гледа покрай мен към кухнята, където се е образувала локва от мокрите ми дрехи. Лицето му е замъглено от объркване, но не казва нищо и в този момент осъзнавам, че каквито и чувства да е имал към мен, вече са се изпарили. Не му пука защо дрехите ми са мокри, защо дори палтото, което ми подари, е подгизнало. Единственото, което е от значение, е ужасната тайна, която съм скрила от него.