– Ще се оправим – каза ти, но като че ли беше изгубила увереността си.
– Добре сме си заедно – казах аз. – Защо да променяме това? Майка ти живее на един час оттук – почти няма да се виждаме. Не искаш ли да си с мен?
– Разбира се, че искам!
– Можеш да се преместиш тук и няма да се налага да се тревожиш за пари. Аз ще се погрижа за сметките, а ти ще се съсредоточиш върху работата си и продажбата на скулптурите ти.
– Така няма да е честно спрямо теб, ще трябва да помагам с нещо.
– Можеш да готвиш и да ми помагаш да поддържаме къщата в приличен вид, но наистина няма да е необходимо. Ще ми е достатъчно просто да се събуждам до теб всяка сутрин и да те заварвам тук всяка вечер, когато се прибирам от работа.
Върху лицето ти се разля широка усмивка.
– Сигурен ли си?
– Никога не съм бил по-сигурен за нещо в живота си.
Премести се при мен в последния ден от семестъра ти, свали всички плакати от стената си и натовари вещите си в колата, която беше заела от Сара.
– Ще взема останалата част от нещата си от мама следващата седмица – каза ми ти. – Задръж, има още нещо в колата. Изненада за теб. За нас.
Хукна да бягаш и отвори вратата на мястото до шофьорското, където един кашон беше поставен долу. Пренесе го толкова внимателно до къщата, че предположих, че е нещо чупливо, но когато ми го подаде, беше много по-леко от порцелан или стъкло.
– Отвори го. – Пращеше от ентусиазъм.
Махнах капака на кашона и малка мъхеста топка погледна към мен.
– Това е котка – казах с равен глас. Така и не можех да разбера защо всички искаха да имат животно, особено котка или куче, при положение че оставяха косми навсякъде и изискваха разходки, внимание и любов.
– Котенце! – каза ти. – Не е ли прекрасно! – Извади го от кутията и го притисна към гърдите си. – Котката на Ив родила изненадващо. Раздала цялото котило, но запазила това котенце за мен. Казва се Гизмо.
– Не ти ли хрумна да ме попиташ, преди да донесеш животно в къщата ми? – Не се опитвах да сдържам тона си и ти веднага започна да плачеш. Използваше толкова жалка и предвидима тактика, че се ядосах още повече. – Не си ли гледала някоя от онези реклами, които казват да помислим добре, преди да си вземем домашен любимец? Не е изненада, че толкова много животни биват изхвърляни заради хора като теб, които взимат импулсивни решения!
– Мислех си, че ще ти хареса – каза ти, все още плачеше. – Смятах, че може да ми прави компания, докато си на работа – може да ме наблюдава, докато рисувам.
Спрях се. Наистина, котката щеше да те забавлява, докато мен ме нямаше у дома. Вероятно можех да изтърпя животното, щом това щеше да те накара да се чувстваш добре.
– Просто го дръж настрана от костюмите ми – казах аз. Качих се горе и когато отново слязох долу, ти беше направила легло на котката в кухнята, беше ѝ сложила две купички и котешка тоалетна до вратата.
– Така ще е, докато се научи да ходи навън – обясни ми ти. Гледаше ме със страх в очите и аз се укорих, че за кратко бях изгубил контрол. Насилих се да погаля котенцето и те чух как въздишаш от облекчение. Дойде при мен и уви ръце около кръста ми. – Благодаря ти. – Целуна ме по онзи начин, който винаги беше предвестник за секс, и когато нежно те натиснах по раменете, ти падна на колене, без да се оплакваш.
Беше обсебена от котката. Храната ѝ, играчките ѝ, дори лайняната ѝ котешка тоалетна беше по-интересна от почистването на къщата или приготвянето на вечеря. Много по-интересна от разговорите с мен. Прекарваше всички вечери в игра с Гизмо, размятвайки мишката играчка по пода. Казваше ми, че работиш над портфолиото си през деня, но когато се прибирах от работа, намирах нещата ти разпръснати из дневната като предишния ден.
Две седмици или малко повече след като се премести, се прибрах и намерих бележка на кухненската маса.
Излизам със Сара. Не ме чакай!
Бяхме говорили, както винаги, два или три пъти същия ден, но ти не беше сметнала да споделиш плановете си с мен. Не беше оставила нищо за ядене, вероятно щеше да хапнеш нещо със Сара и не беше помислила за мен. Взех си бира от хладилника. Котенцето измяука и се опита да се изкатери по панталона ми, като заби ноктите си в крака ми. Разтърсих го и то падна на пода. Затворих го в кухнята и си пуснах телевизора, но не можех да се съсредоточа. Единственото, за което можех да мисля, беше последният път, в който ти и Сара бяхте излизали: скоростта, с която тя изчезна с някакъв тип, който беше срещнала току-що и лекотата, с която ти дойде у дома.