Над залата се спуска мълчание и магистратът ме поглежда със сериозно изражение. Изпитвам абсурдното желание да му обясня, че не съм като обичайните посетители на съда му. Че съм израснала в къща като неговата, че съм ходила в университет, организирала съм вечери, имала съм приятели. Че някога съм била уверена и социална. Че преди миналата година никога не съм нарушавала закона и че случилото се е една ужасна грешка. Но погледът му е незаинтересован и аз осъзнавам, че на него не му пука коя съм аз или колко вечери към организирала. Аз съм просто поредният престъпник, минал през вратите му; не съм по-различна от останалите. Усещам как идентичността ми е разкъсана на парчета за пореден път.
– Вашият адвокат страстно защити правото ви на гаранция, госпожице Грей – започва магистратът, – увери ме, че по-скоро ще отлетите за Луната, отколкото да се опитате да избягате отново. – Разнася се хихикане от обществените места, където на втория ред се намират две старици с термос. Модерните tricoteuses[22]. Ъгълчетата на устата на магистрата потръпват доволно. – Каза ми, че първоначалното ви бягство от сцената на това наистина ужасно престъпление е било причинено от моментно умопомрачение, което не е характерно за вас и никога няма да се повтори. Надявам се, госпожице Грей, за доброто на всички ни, да е прав. – Мъжът млъква за миг и аз стаявам дъх.
– Гаранцията е одобрена.
Изпускам дъха си, което може да се приеме за облекчение.
Носи се шум от мястото за пресата и аз виждам младия мъж с тетрадката да излиза от реда си, тетрадката е натикана в джоба на якето му. Сочи с глава към пейката, преди да излезе, и оставя вратата да се люлее зад него.
– Съдът да стане.
Докато магистратът напуска съдебната зала, разговорите стават все по-силни и аз виждам адвоката ми да отива до масата на обвинението. Смеят се за нещо, след което идва при мен, за да поговорим.
– Добър резултат – изрича той и се усмихва. – Случаят ви е насрочен за разглеждане от Кралския съд на седемнадесети март – ще ви бъде осигурена информация за правната помощ и възможностите ви за представителство. Приятен път до дома ви, госпожице Грей.
Странно е чувството да изляза свободна от съдебната зала след двадесет и четири часа, прекарани в килията. Отивам до столовата и си купувам кафе, което изгаря езика ми заради нетърпението ми да опитам нещо различно от полицейския чай.
Над входа на Бристълския съд на магистратите има стъклен покрив, който осигурява прикритие от дъжда на малка група от хора, които разговарят бързо между дръпванията от цигарите, които пушат. Докато слизам по стълбите, съм блъсната от жена, която върви в противоположната посока, и кафето се излива през неправилно сложеното капаче върху ръката ми.
– Съжалявам – изричам автоматично. Когато спирам и вдигам поглед, виждам, че жената също е спряла и държи микрофон в ръката си. Стряска ме неочакван проблясък и забелязвам, че на няколко крачки от мен стои фотограф.
– Как се чувствате от перспективата да влезете в затвора, Джена?
– Какво? Аз...
Микрофонът е натикан толкова близо, че едва не докосва устните ми.
– Ще продължите ли да пледирате, че сте виновна? Как мислите се чувства семейството на Джейкъб?
– Аз, да, аз...
Хора ме блъскат от всеки ъгъл, въпросите на репортерката се опитват да надвикат скандирания, които не мога да разбера. Има толкова много шум, все едно се намирам на футболен стадион или на концерт. Не мога да дишам и когато се опитвам да се обърна, съм блъсната в противоположната посока. Някой ме дърпа за палтото, губя равновесие и падам тежко върху друг, който грубо ме изправя. Виждам грозно направен плакат, който е вдигнат нависоко над малката тълпа от протестиращи. Който го е написал, е започнал с големи букви, но последните няколко от тях бяха по-свити, за да могат да се съберат. Правосъдие за Джейкъб!
Това е. Това скандират всички.