Махнах ледения компрес и ти ме погледна, очите ти бяха големи и уплашени. Все още се тресеше.
– Студено ли ти е? Ето, завий се с това. – Издърпах одеялото, което беше сгънато в долната част на леглото, и го увих около раменете ти. – Изморена си, денят беше дълъг. – Целунах те по челото, но ти продължаваше да плачеш и ми се прииска силно да не беше опропастявала първата ни брачна вечер. Смятах, че си различна и че никога вече няма да изпитам нуждата да се освободя: това блажено чувство на смирение, което идва след боя. Съжалявах да разбера, че в крайна сметка, ти беше същата като всички останали.
36
Опитвам се да дишам. Бо започва да скимти, ближе лицето ми и ме бута с носа си. Опитвам се да мисля, опитвам се да се движа, но силата на удара ми е изкарала въздуха и не мога да се изправя. Дори да успея да накарам тялото си да проработи, нещо се случва вътре в мен, светът ми става все по-малък и по-малък. Изведнъж отново се озовавам в Бристъл и не зная в какво настроение ще се прибере Иън. Приготвям му вечеря и се готвя да ми я хвърли в лицето. Свита съм на две в ателието си и се опитвам да се предпазя от ритниците, които се стоварват отгоре ми.
Иън слиза внимателно по стълбите и клати глава, все едно укорява непослушно дете. Винаги съм го разочаровала, никога не намирам правилните неща, които да кажа или да направя, независимо колко много се старая. Говори ми нежно и ако човек не чува думите, би си помислил, че той е загрижен за мен. Но звукът от гласа му ми е достатъчен, за да започна да се треса неудържимо, все едно лежа върху лед.
Той надвисва над мен – краката му ме заклещват – и очите му бавно обхождат тялото ми. Ръбовете на панталоните му са остри като ножове, токата на колана му е толкова излъскана, че мога да видя ужасеното си изражение в нея. Забелязва нещо на якето си, издърпва едно висящо конче и го оставя да полети надолу към пода. Бо продължава да скимти и Иън го сритва силно в главата. Кучето изхвърча на метър настрани.
– Не го наранявай, моля те!
Бо изскимтява отново, но се изправя. Бяга в кухнята, където се скрива.
– Ходила си в полицията, Дженифър – казва Иън.
– Съжалявам. – Думата излиза под формата на шепот и не съм сигурна дали ме е чул, но ако я повторя и той си помисли, че се моля, това ще го разгневи. Странно е колко бързо всичко се връща при мен: нуждата да ходя по тънко въже и да не бъда жалката жена, която го разгневява. През годините съм грешила много повече, отколкото съм правила нещата по правилния начин.
Преглъщам.
– Аз... аз съжалявам.
Ръцете му са в джобовете му. Изглежда спокоен, безгрижен. Но аз го познавам. Знам колко бързо може да...
– Съжаляваш ли, мамка ти?
За стотна от секундата прикляква и приковава с колене ръцете ми.
– Смяташ, че като кажеш, че съжаляваш, ще оправиш всичко? – Той се навежда още повече и забива по-силно капачките на коленете си в бицепсите ми. Прехапвам езика си, но прекалено късно, за да спра вика от болка, който го кара да сбръчка устни от отвращение заради липсата ми на контрол. Усещам надигащата се жлъчка в гърлото си и я преглъщам.
– Каза им за мен, нали? – Ъгълчетата на устата му са изцапани в бяла пяна и докато говори, от нея излиза слюнка, която капе по лицето ми. За момент си спомням протестиращата пред съда, макар че случилото се ми се струва много по-отдавна от няколко часа.
– Не, не съм.
Отново играем същата игра, тази, в която той ми подхвърля въпрос, а аз се опитвам да го отбия. Едно време я играех добре. В началото си мислех, че виждам уважение в очите му: веднага се отказваше от тормоза и си пускаше телевизора или излизаше навън. Но или започнах да губя тренинг, или той промени правилата, защото преценката ми почна да ме заблуждава всеки следващ път. Засега като че ли е доволен от отговора ми и сменя темата.
– Виждаш се с някого, нали?
– Не, не се виждам – отговарям бързо. Радвам се, че казвам истината, макар че той няма да ми повярва.
– Лъжкиня. – Удря ме по бузата с опакото на ръката си. Чува се плющящ звук, като от камшик, и когато проговаря отново, звукът кънти в ушите ми. – Някой ти е помогнал да създадеш уебсайт, някой ти е помогнал да си намериш това място. Кой е?
– Никой – отвръщам аз и усещам кръв в устата си. – Справих се сама.
– Не можеш нищо да направиш сама, Дженифър. – Навежда се напред, докато лицето му почти не докосва моето. Насилвам се да не мърдам, защото знам колко много мрази да треперя.
– Та ти дори не можа да избягаш като хората, нали така? Имаш ли някаква представа колко лесно беше да те намеря, след като разбрах къде правиш снимките си? Изглежда, хората от Пенфейш изгарят от желание да помогнат на един странник да намери стара позната.