До този момент не ми е минал през ума въпросът как Иън ме е намерил. Винаги съм знаела, че ще го стори.
– Чудесна картичка си изпратила на сестра си, между другото.
Подхвърленият коментар е като пореден удар в лицето, кара ме да се свия отново.
– Какво си сторил на Ив? – Ако нещо се случи със сестра ми и децата ѝ заради моята непредпазливост, никога няма да си го простя. Бях толкова отчаяна в опита си да ѝ покажа, че още ме е грижа за нея, че въобще не помислих, че мога да я поставя в опасност.
Той се засмива.
– Защо да ѝ правя нещо? Тя не ме интересува, само ти. Ти си жалка, безполезна уличница, Дженифър. Ти си нищо без мен. Нищо. Какво си ти?
Не отговарям.
– Кажи го. Какво си ти?
Кръвта се стича в гърлото ми и аз се опитвам да говоря, без да се задавя.
– Аз съм нищо.
Иън се засмива и се измества, болката в ръцете ми понамалява. Прокарва пръст по лицето ми, по бузата ми и по устните ми.
Знам какво следва, но това не го прави по-леко. Бавно откопчава копчетата ми и съблича ризата. Надига потника ми, за да разкрие гърдите ми. Очите му ме обхождат безстрастно, в тях няма нищо повече от частичка желание, след което посяга към панталона си. Стискам очи и се затварям в себе си, неспособна да се движа, неспособна да говоря. За момент се питам какво ли ще стане, ако изпищя или ако кажа не. Ако се боря с него или просто го отблъсна. Но не го правя и никога не съм го правила, и мога да виня единствено себе си за това.
Нямам представа от колко време лежа тук, но вилата е тъмна и студена. Вдигам дънките си, търкулвам се на една страна и свивам колене към тялото си. Усещам тъпа болка между краката си и влага, която подозирам, че е кръв. Не знам дали съм припаднала, но не си спомням Иън да си е тръгвал.
Викам Бо. Следва агонизиращо тежка една секунда тишина, преди кучето да се затътри плашливо от кухнята, опашката му е свряна между краката и ушите му са увиснали върху главата му.
– Много съжалявам, Бо. – Придумвам го да се приближи, но когато посягам с ръка към него, той излайва. Само веднъж – предупредителен лай – и обръща глава към вратата. Опитвам се да стана на крака и потръпвам, когато ме пронизва остра болка. Някой чука на вратата.
Изправям се, полуприклекнала, в средата на помещението, с ръка върху нашийника на Бо. Той ръмжи, но не лае отново.
– Джена? Там ли си?
Патрик.
Изпитвам прилив на облекчение. Вратата не е заключена и когато я отварям, се налага да потисна един стон при вида му. Оставям лампата в дневната изключена и се надявам, че мракът ще е достатъчен, за да скрие лицето ми, което съм сигурна, че вече носи белези.
– Добре ли си? – пита ме Патрик. – Нещо случило ли се е?
– Аз... сигурно съм заспала на дивана.
– Бетан ми каза, че си се върнала. – Мъжът се двоуми и поглежда за кратко към пода, след което отново връща погледа си на мен. – Дойдох, за да се извиня. Не трябваше да ти говоря по този начин, Джена, но всичко беше такъв шок за мен.
– Няма проблем – отвръщам аз. Поглеждам покрай него към мрачните скали, питам се дали Иън не е някъде там и не ни наблюдава. Не мога да му позволя да ме види с Патрик – не мога да позволя Патрик да бъде наранен заедно с Ив, както и всеки друг, който означава нещо за мен. – Това ли е всичко?
– Може ли да вляза? – Той тръгва напред, но аз поклащам глава.
– Джена, какво има?
– Не искам да те виждам, Патрик. – Чувам се как изричам думите и не си позволявам да ги отрека.
– Не те виня – казва той. Лицето му е изморено и изглежда така, все едно не е спал от дни. – Държах се ужасно, Джена, и не знам как да ти се реванширам. Когато чух какво си... какво се е случило, бях толкова шокиран, че не можех да мисля трезво. Не можех да стоя покрай теб.
Започвам да плача. Не мога да се спра. Патрик хваща ръката ми и ми се иска никога да не я пуска.
– Искам да разбера, Джена. Няма да се преструвам, че не съм шокиран – че не намирам всичко това за изключително трудно – но искам да знам какво се е случило. Искам да съм до теб.
Не казвам нищо, макар да съм наясно, че има само едно нещо, което трябва да кажа. Има само един начин да предпазя Патрик.
– Липсваш ми, Джена – казва тихичко той.
– Не искам да те виждам повече. – Издърпвам ръката си от неговата и се насилвам да вложа увереност в думите си. – Не искам да имам нищо общо с теб.