— Нима нямам право дори на чаша вино? — настоя Анес с невинен глас.
Жената се замисли, поколеба се, представи си розовата амброзия и облиза с език устните си, изпълнена с желание.
— Плащам скъпо за чаша студено вино. Вземете, това е ваше, ако го искате…
Анес свали един от пръстените си и ѝ го подаде. В погледа на дебеланата алчността се смеси с желанието. Но продължаваше да се колебае.
— Заслужили сме малко винце, нали? В края на краищата, от дълги часове сме затворени тук.
Дебеланата присви клепачи, още веднъж облиза устните си, а устата ѝ беше пресъхнала. Остави плетката си, промърмори нещо, което приличаше на одобрение, стана и почука на вратата.
— Какво има? — запита стражът от другата страна.
— Жадни сме — изрече жената.
— Хубава работа!
— Иди ни потърси една бутилка.
— И дума да не става.
— Тогава мен ме пусни.
— Не.
Макар и бясна от яд, дебеланата беше готова да се откаже, когато Анес се приближи към нея и отново ѝ показа пръстена.
— Момичето може да си плати.
— С какво?
— С пръстен. Златен.
След малко Анес чу, че някой вдига дървената греда, с която бе залостена вратата.
Тя се усмихна леко.
— Покажи — рече мъжът и отвори.
Подир няколко минути Анес се озова под мрачното, озарявано от огньовете небе, облечена с дрехите на пазача си и екипирана с неговите оръжия. Техният собственик лежеше в подземието, с кука за плетене, забита в окото му чак до мозъка. Дебеланата се беше проснала недалеч от него, а втората кука стърчеше от врата ѝ.
Анес внимателно огледа околността, нахлупи шапката върху главата си и се отдалечи леко приведена, молейки се никой да не я спре. Видя, че идва маскиран кавалер, който размени няколко думи със Савелда, без да слиза от седлото, след това потегли към главната кула.
Тя пое в същата посока.
20.
Пристигнал по мрак, Ленкур откри големия укрепен замък, осветен от огньовете и фенерите. Преминавайки оттам, той разгледа мястото, където щеше да бъде проведена церемонията по посвещаване, обърна внимание на чакащите да бъдат посветени — маскирани като него, — мерна Савелда и насочи коня си нататък.
— Забавихте се — каза испанецът, щом го разпозна.
— Сигурно са станали нетърпеливи.
— Да, така е. Ей там са.
Савелда му посочи импозантната основна кула, а Ленкур поблагодари с кимване, преди да продължи пътя си, без да забележи, че го следят.
Закъсня, понеже, след като изложи пред испанския посланик условията на Черния нокът, напразно чакаше Виелиста. Мъжът не се появи в мизерната кръчма в най-старата част на Париж, където обикновено се срещаха, и притиснат от отлитащото време, Ленкур трябваше да си тръгне. Затова никой в Кардиналския дворец не знаеше къде се намира в този момент.
Главната кула всъщност се състоеше от три масивни кули, обединени от високи колкото тях крепостни стени, така че се образуваше плътно обграден триъгълен двор. Замък в замъка, до който се стигаше по спускащ се мост, а човек непременно се изпълваше с чувство на потиснатост.
След като остави коня си в двора до черна каруца, Ленкур влезе в единствената кула, която наемниците и работниците бяха осветили. Макриз Дьо Ганиер го чакаше.
— Голямата вечер настъпи — рече той. — Някой иска да се срещне с вас.
Ленкур все още не знаеше дали ще удовлетворят молбата му да бъде посветен.
Той последва Ганиер по вита стълба, която пълзеше нагоре, а голите ѝ стени се озаряваха от пламъка на разположените тук и там факли. Те се изкачиха три етажа, изпълнени с плъзгащи се сенки и с мълчание, влязоха в малка стаичка без прозорци, в която горяха три големи канделабъра. Маркизът потропа на някаква врата, веднага я отвори и мина преди Ленкур.
Разположена на върха на кулата, залата имаше още две врати и три островърхи прозореца, които гледаха към вътрешния двор. Завеса прикриваше някаква ниша. Седнала на стол, пред канделабрите ги очакваше руса и маскирана млада жена, с рокля в сиво и червено. Великолепно черно драконче със златисти очи се беше разположило на рамката на стола. Богато облечен, капитан Сен Жорж стоеше от дясната ѝ страна, а Ганиер се настани отляво, докато Ленкур, по инстинкт, остана до току-що затворилата се зад гъба му врата, между двама наемници на пост.
Той свали маската си с надеждата, че жената ще го последва, но тя не стори нищо подобно.
— Срещаме се за първи път, господин Дьо Ленкур — заяви виконтеса Дьо Маликорн.
— Така е, госпожо — отговори той. — Но имам чувството, че не ме приемате на драго сърце.