— Не сте прав — отвърна тя, без да го слуша повече, — тъй като зная много приятни неща за вас. Поне ако може да се вярва на господин Дьо Сен Жорж… И дори на господин Дьо Ганиер, който обикновено е крайно подозрителен — той също ми каза, че сте… рядък индивид.
Като изслуша комплиментите, Ленкур допря лявата си ръка до гърдите и леко се поклони. Но това предисловие не приспа подозренията му. Той усещаше, че го грози опасност.
— Обаче — каза виконтесата — вашите амбиции изглеждат доста прекалени. Тъй като вие държите на всяка цена да бъдете посветен, нали?
— Положението ми е изключително деликатно, госпожо. Вярвам, че винаги съм проявявал безукорна вярност и сега съм принуден да разчитам на помощта на Черния нокът срещу Кардинала.
Ленкур знаеше, че в този момент играе хазартно.
— В известен смисъл, господине, искате да ви се плати за услугите…
— Да.
— Добре.
Виконтесата направи жест с ръка и Сен Жорж дръпна рязко пердето, което закриваше нишата, а зад нея се оказа Виелиста, полугол и кървящ, може би мъртъв. Окован към стената, дрипавият старец висеше безжизнен на ръцете си.
Тази гледка разтърси Ленкур. За по-малко от секунда той разбра, че е разкрит, че свръзката му беше проговорила, след като го бяха измъчвали, и че Черният нокът вече нямаше да повярва на скроената от Ришельо манипулация срещу него.
Манипулация, чийто инструмент беше Ленкур и сега можеше да се превърне в жертва.
Той удари силно и внезапно един от наемниците в адамовата ябълка, завъртя се, за да изрита с коляно другия в слабините, хвана главата му с две ръце и пречупи врата му. Сен Жорж го нападна с извадена рапира. Ленкур избягна удара, наведе се, за да мине под ръката му, изправи се и го сграбчи откъм гърба, принуди го да замре, като опря кинжал до гърлото му.
Виконтесата се надигна инстинктивно и Ганиер я закри с тялото си, насочил пищов към противника. Изнервено, дракончето се изплю и разпери криле, но остана прилепено към рамката на стола.
— Ще го заколя само ако мръднете — заплаши Ленкур.
Младата жена го изгледа…
… и помоли Ганиер да отстъпи. Той обаче не престана да държи Ленкур и жертвата му на мушка.
Сен Жорж трепереше, едва дишаше, не смееше да преглътне. На земята наемникът със смазаната адамова ябълка се гърчеше и стенеше ужасно. Всички очакваха той да умре и да се възцари тишина.
Това продължи сякаш цяла вечност.
Историята започна в Мадрид, където Арно дьо Ленкур, вече на служба при Кардинала, беше настанен като частен секретар и довереник на аристократ изселник, посредством когото Франция официално общуваше с испанската корона. Един агент на Черния нокът се сближи с него по време на двегодишната му мисия и отгатвайки с кого си има работа, Ленкур веднага информира Ришельо с тайно писмо. Кардиналът му нареди да продължи играта, но без да се компрометира прекалено много: трябваше противникът да движи пионките си съвсем спокойно. Ленкур си позволи няколко прояви на добра воля спрямо Черния нокът, а организацията от своя страна, тъй като се боеше да не провали възможния и обещаващ успех, не поиска кой знае колко много от него. Нещата не стигнаха по-далече, докато той се върна в Париж.
Приет сред гвардейците на Кардинала, Ленкур бързо получи чин енсин. Той не можа да разбере дали това внезапно издигане по служба беше награда за верността му, или беше с цел да възбуди алчността на Черния нокът. Както и да е, след дълго мълчание организацията се свърза с него посредством маркиз Дьо Ганиер. Благородникът му разкри за кого са предназначени сведенията, които предаваше в Испания. Даде му да разбере, че вече е много късно и няма начин да се откаже. Трябваше да продължи да служи на Черния нокът с ясно съзнание за мисията си. Нямаше да съжалява, щеше да бъде възмезден.
Със съгласието на Ришельо, Ленкур се престори, че приема, и в продължение на месеци предаваше на новите си господари внимателно подбрани сведения, като спечели доверието им и се издигна в сенчестата им йерархия. Задачата му беше да открие този или тази, които ръководят зараждащата се ложа на Черния нокът във Франция. Също така трябваше да им попречи да постигнат целите си и да демаскира шпионина, който несъмнено действаше на високо равнище в Кардиналския дворец. Бяха взети много сериозни предпазни мерки. Ленкур не общуваше с Ришельо по обичайните тайни канали — дори Рошфор не подозираше нищо. Единственият му контакт беше със стария Виелист, с когото се срещаше в окаяна кръчма и за когото не знаеше абсолютно нищо, освен че Кардиналът му вярваше безпрекословно.