Накрая виконтесата отвори едно ковчеже, поставено върху жертвеника, и извади Сферата на душата, която вдигна високо. Все така на драконовски език, призова Саск’Креш, Прастария дракон, чиято първична същност предизвикваше черни вихри в кълбото. Тя спомена всичките му родители и наследници, всичките му достойнства, всички факти, говорещи за легендарна слава, и докато декламираше, атмосферата се изпълни с нечие колкото възбуждащо, толкова и ужасяващо присъствие, дошло от кладенеца на времето и възкръснало напук на природните закони.
Тогава, начело с Ганиер, последван от Сен Жорж, всички участници в ритуала преминаваха чинно пред жертвеника, падаха на колене през виконтесата, целуваха Сферата на душата, която беше поставена на тяхната височина, след това се изправяха и отминаваха. Посредством тази целувка те изразяваха волята си. Бяха готови да жертват част от себе си, очакваха Саск’Креш да се покаже и да проникне в душите им.
Изпаднала в транс, виконтеса Дьо Маликорн насочи кълбото към луната. Тя издаде на висок глас някаква заповед. Вихрушки се надигнаха около нея. Над укрепения замък облаците по небето се разпръснаха, сякаш прогонени от центробежна сила. От побелялата Сфера на душата се отделиха сиви и черни спираловидни изпарения. Те се вдигнаха във въздуха, подобни на дълга панделка, а някакъв глух шум се развихри в мрака, постепенно изникна формата на призрачен дракон, който нарасна, разпери криле, достигна огромни размери. В течение на векове Саск’Креш беше надвивал смъртта, пленник на Сферата на душата, в която беше концентрирана цялата му мощ. Той триумфираше, почти възстановен напълно, макар опашката му все още да не успяваше да се освободи от реликвата, която виконтесата държеше здраво, а тялото му се мяташе в екстаз. Не му оставаше нищо друго, освен да приеме властта над душите, предложени му от неговите верни чада.
Никой не чу изстрела, но всички видяха как млечно бялата в този момент Сфера на душата се разлетя на парчета.
Виконтесата изстена и се строполи на земята. Останалите изпаднаха в шок и не знаеха какво да правят, а Саск’Креш нададе ужасяващ вой и се сгърчи. Освободен от реликвата, преди напълно да се възстанови, той се мяташе диво, приличаше на животно, попаднало в клопката на пожар, който се готвеше да го погълне.
Ганиер първи дойде на себе си.
Той се хвърли към изгубилата съзнание виконтеса, клекна, леко я повдигна, убеди се, че диша, и безпомощно се заоглежда наоколо, надявайки се да разбере какво става.
Нима ритуалът се беше провалил?
Небесата отново тъмнееха. Продължавайки да вие, призрачният дракон примираше от болки, а от тялото му се отделяха части, подобни на парцали от мъгла. Проблясваха светкавици, чуваше се буреносен тътен. Пурпурни и златни отражения раздираха мрака. Саск’Креш освобождаваше сила, която търсеше отдушник.
Ганиер видя дракончето на виконтесата, което летеше край тях. Влечугото яростно изръмжа в отговор на проявеното внимание от страна на маркиза и се отправи към главната кула на замъка. Той го проследи с поглед и съзря фината струйка пушек, която излизаше от едно прозорче.
С все още димящ в ръката пищов, Анес бързаше надолу по стълбата на кулата, откъдето стреля скрита и без да пропусне нито миг от церемонията. Осъзнавайки какво се разиграва там и съмнявайки се, че ще види пукването на зората, тя реши, страх — не страх, да предизвика колкото е възможно по-големи поражения и изчака разгара на ритуала, за да се намеси.
Сега трябваше да оцелее и може би да успее да избяга.
Слезе един етаж по-ниско, стигна на първия и чу чевръсти крачки, които идваха насреща ѝ. Изруга, издърпа стара драперия от стената и я хвърли като мрежа за риба срещу първите наемници, които се появиха, изрита някого и му счупи челюстта. Жертвата ѝ падна назад и повлече другарите си, всичките бяха обвити в прашната материя, която се опитваха да разкъсат, но не успяваха да се освободят от нея. Тези, които се трупаха след тях, трябваше да отстъпят назад, но изведнъж прозвуча гневният глас на Савелда.