Анес смени посоката и тръгна нагоре, като прескачаше през четири стъпала. Единствената ѝ надежда беше да се изкачи на върха на кулата и да поеме по обиколния път, който свързваше сградите на централната част. Внезапно насреща ѝ се появи самотен бандит. Тя измъкна рапирата си, отби удара му, а след това заби дръжката на пищова си в слабините му и го запрати да си счупи врата по стълбата надолу.
Хората на Савелда бяха по следите ѝ, тя стигна до последния етаж на кулата, когато нечия ръка я хвана за рамото. Един мъж се беше прилепил до стената, край малка вратичка, която почти не се виждаше в полумрака. Анес се озова в началото на тесен коридор, прилепена до човек, който ѝ прошепна:
— Тихо.
Тя не промълви нито дума и не помръдна, а в това време наемниците от другата страна на вратата поеха, без да спират, по пътя между кулите.
— Името ми е Ленкур. Не се бойте.
— От какво да се боя?
Ленкур усети, че острието на кама бавно пълзи между бедрата му.
— Аз служа на Кардинала — прошепна той.
— Търсят ви, господине.
— По това си приличаме. А вие как се казвате?
— Анес. Чух изстрел малко преди да започне церемонията. С вас ли беше свързана пукотевицата?
— В известен смисъл. Елате, те скоро ще се усетят.
Безшумно поеха по тъмния коридор и минаха покрай сводест прозорец.
— Ранен сте — отбеляза Анес, като съзря кървящото рамо на Ленкур.
— Не аз стрелях.
— Можете ли да си движите рамото?
— Да. Почти не е засегнато, куршумът само го одраска. Нищо сериозно.
Преминаха през друга врата и влязоха в коридор, осветяван от правоъгълни прозорци, гледащи към двора. Таванът беше толкова нисък, че не можеха да вървят, ако не се превият одве.
— Този коридор извежда право на обходния път. По него ще стигнем до съседната кула. Вероятно все още не ни търсят там.
— Изглежда, добре познавате района…
— Отскоро.
В края на коридора пак се натъкнаха на врата.
Ослушаха се, отвориха я предпазливо, излязоха зад гърба на постови, когото Ленкур закла и прихвана, за да не се чуе шум от падане. До тях достигна голяма олелия на долните етажи, намериха всички врати заключени и се принудиха да изкачат няколко стъпала и да повдигнат някакъв капак, за да се озоват на покрива.
За щастие, той беше безлюден, независимо че видяха факли и силуети да се движат по един от съседните покриви — този, който Савелда и хората му претърсваха. В бурното небе призрачният дракон беше отстъпил място на могъща, неконтролируема магическа енергия. Алени и златни светкавици цепеха висините. Гръмотевичен тътен пронизваше вътрешностите на хората и заплашваше да срази укрепения замък.
— Бързо! — рече Ленкур.
Под прикритието на бойниците, по обиколния път те се насочиха към третата кула. Движеха се бързо, колкото им беше по силите, без да се обръщат назад, и започнаха да се надяват, че ще се измъкнат благополучно, когато пронизителен вик отекна наблизо: дракончето на виконтесата летеше наравно с тях и сочеше къде се намират. Всички погледи се насочиха натам. Наемниците се вдигнаха като по тревога.
Ленкур насочи пищова си и уби влечугото с един куршум, който му откъсна главата.
— Излишен изстрел — коментира Анес.
— Не съвсем — отговори шпионинът на Кардинала, мислейки си за Виелиста, който бе заловен до вина на дракончето.
Намираха се по средата между втората и третата кула, към която наемниците на Савелда вече летяха. Двамата бегълци тичаха под обстрела на неточните и откъслечни изстрели, пристигнаха първи и се опитаха да вдигнат капака.
Той беше залостен.
— По дяволите! — изруга Ленкур.
Анес прецени положението. Савелда и хората му напредваха от първата кула по обиколния път. Други вече бяха превзели втората и им отнеха възможността за отстъпление. Земята се намираше на петдесет метра разстояние. Нямаше време да разбият капака.
Бяха заловени.
Анес и Ленкур застанаха с опрени един в друг гърбове, приготвиха се да посрещнат ударите на противника… и зачакаха.
Крайно предпазливи, наемниците забавиха ход, наобиколиха ги, а Савелда, спокоен и усмихнат, се приближи.
Кръг от рапири се очерта около бегълците, решени да умрат, но да не се предават.
— Обикновено — промърмори Анес сякаш на себе си — именно в такъв момент злото се появява…
Ленкур я чу.
— Какво казахте? — подхвърли той през раненото си рамо.
— Нищо. Очарована съм, че ви срещнах.
— Аз също.
И помощта се появи от небето.
22.
Замъкът беше потънал в хаос, предизвикан от развихрянето на енергиите, които се освободиха при разрушаването на Сферата на душата. От нощното небе падаха мълнии — те поразяваха дървета и храсти, повдигаха чимове трева, трошаха камъни, рушаха крепостната стена. Една от тях разцепи жертвеника, а Ганиер хвърли церемониалната си роба и побягна, носейки изпадналата в безсъзнание виконтеса. Хора крещяха. Коне цвилеха панически. Адепти и наемници търчаха във всички посоки, без да знаят къде да се скрият и от кого да се пазят.