Не беше нито мястото, нито времето да спорят: около тях наемниците отново се скупчваха.
Анес и Ленкур се качиха зад Ла Фарг, който дръпна поводите и виверната потегли. Тя направи няколко тежки крачки към парапета. Виждайки, че плячката му се измъква, Савелда изтича към тях, прицели се, изкрещя на хората си да се пазят и стреля. Куршумът от пищова му премина през дългия врат на виверната точно когато тя се хвърли в бездната. Влечугото потрепери. Изненадата, болката и прекалено тежкият ѝ товар я принудиха да започне да пада. Тя разпери криле едва когато земята приближаваше, и Ла Фарг с всички сили се стараеше да я командва. Виверната успя да полети в последната секунда. Коремът ѝ се отърка в паветата. Острите ѝ нокти одраскаха камъка и полетяха искри. Премина през малкия двор, без да има възможност да се издигне нависоко. Ла Фарг успя само да я насочи към вратата на основната кула. Влечугото с бясна скорост се опита да префучи под свода. Но тялото му беше много едро. Ударът строши кожените му криле. Виверната изръмжа от болка. Подобно на хвърлен по наклон огромен камък, тя премина по спуснатия подвижен мост. Преобърна се сред вихрушка от кръв и прах. Изхвърли ездачите си. Накрая се строполи върху една от запалените за церемонията клади.
Балардийо видя как виверната изхвърча от основната кула и три тела полетяха във въздуха.
— Анес! — изрева той, преди влечугото с пречупени криле да падне в кладата.
Прескочи парапета, озова се шест метра по-ниско и продължи да тича, без да усеща болката в изкълчения си глезен. Двама наемници драки го атакуваха. Той не забави ход, не извади рапирата си. Свали от рамото все още пълните с гранати дисаги, развъртя ги над главата си, разби нечие слепоочие и премаза друга люспеста челюст. Отново си плю на петите, разблъска всички, които се изпречваха на пътя му, и не спря да повтаря:
— Анес!… Анес!…
Видя Ла Фарг, който се изправяше, и отиде към него.
— Анес! Къде е Анес?
Капитанът, все още замаян, се олюляваше. Той премига и едва не се строполи на земята. Балардийо го задържа.
— Капитане! Къде е тя? Къде е Анес?
— Аз… Аз не зная…
Пристигна Марсиак.
— Какво става? — попита той, опитвайки се да се предпази от мълниите и от заслепяването, предизвиквано от магическите светкавици.
— Търся Анес! — обясни старият войник с ужас в гласа. — Тя е някъде тук! Помогни ми!
Гримасничейки, виждайки света като през мъгла, Ленкур стана мъчително, първо на ръце и на колене. Започна да кашля, изплю пръст и кръв.
След това се изправи в цял ръст.
Около него хаосът на приключващото сражение се смесваше с вихъра на невижданата буря. Разрушителните мълнии ставаха все по-могъщи и ужасяващ тътен разтърсваше самите основи на замъка, а камъните от стените се рушаха. Вече никой не помисляше да води битка. Всички търсеха път за спасение. Малкото оцелели сред адептите и наемниците от Черния нокът се стичаха към вратата, която Балардийо вече не защитаваше с гранати.
Ленкур също би се втурнал да бяга.
Но трябваше да изпълни една последна задача.
С все така безжизнената виконтеса в ръце, Ганиер пристигна в двора на главната кула едновременно със Савелда и с неговите хора, които слязоха от горните етажи.
— Нападнаха ни! — възкликна подгизналият от пот Ганиер.
— Да — отговори едноокият испанец. — И се провалихме… Дайте ми я.
Пое натежалата виконтеса.
Маркизът не го спря, прекалено замаян, за да протестира.
— Трябва да бягаме! — рече той. — Все още има време. Бързо!
— Не.
— Какво?
— Не и вие. Вие оставате.
— Но защо?
— За да осигурите отстъплението ни… Да ни предпазите от него.
Ганиер се обърна.
Сен Люк влизаше през свода, въоръжен с рапира и с кама в лявата ръка.
— Ти и ти, идвате с мен — посочи двама наемници Савелда. — Останалите, вървете с маркиза.
И последван от избраните мъже, изчезна през една врата, като остави благородника и четирима бойци в двора.
Ганиер се опита да отвори вратата: тя не поддаде. Тогава погледна към мелеза, който смело се взря в него и се усмихна на наредените в редица убийци, сякаш те бяха незначително препятствие, което само временно ги разделяше. Тази мисъл проникна в съзнанието на маркиза и той почувства, че го е страх.
Грабна някаква рапира от един труп, паднал от високото, и извика:
— Нападайте!
Също смутени от спокойствието на Сен Люк, предвещаващо зло, наемниците изтръпнаха, но се хвърлиха напред. Мелезът отклони две остриета с рапирата си, заби камата в корема на първия си противник, завъртя се и преряза гърлото на втория. Мълниеносно се наведе и избегна удара на един драк, промъкна се под ръката му и успя да го претърколи през рамото си. Той падна тежко по гръб, а Сен Люк отстъпи назад, за да прониже гръдта на последния наемник. След това, завършвайки гибелния си танц, повдигна вертикално рапирата си и без да гледа, прикова драка към земята.