— Идвам да видя как се чувстваш — обяви мускетарят.
След това посочи един стол:
— Разрешаваш ли?
— Разбира се.
Анес затвори книгата си, погледна към Лепра, който седна, изпъна ранения си крак и зачака.
— Е? — запита той след малко.
— Какво?
— Добре ли си?
— Както виждаш… Почивам си.
— Заслужаваш го.
— И аз така мисля.
Настъпи мълчание, по време на което Анес се забавляваше с усещането за неловкост на Лепра.
— Хайде, давай. Кажи си думата.
— Пое огромен риск като се остави тези мъже да те отведат.
— Не знаех кои са и точно това исках да разбера. Впрочем те бяха пет или шест, а аз не бях въоръжена.
— Въпреки това. Когато видя Сен Люк на улицата, можеше да го… Двамата заедно, щяхте да ги изненадате…
— Зная.
— Имаше опасност събитията да се развият много зле.
— Да. Черният нокът едва не основа своя ложа тук, във Франция.
— Може и така да се погледне на нещата… Но какво щеше да правиш там, да те питам?
— У Сесил ли?
— Да.
— Знаеш добре. Щях да намеря онова, което тя беше скрила. И което Сен Люк откри преди мен, тъй като бе получил тайна заповед от капитана. Ако подозирах…
Лепра потвърди, но гледаше объркано.
— По този въпрос ли дойде да говориш с мен, кажи?
— Той се е променил. Не е същият, както преди… Аз… Аз мисля, че се съмнява в нас.
И Лепра си позволи нервен жест, а гласът му трепереше от безсилен гняв:
— В нас, по дяволите! В своите Остриета!
Младата жена съчувствено докосна дланта му.
— Трябва да се сърдим на Лувесиен. Когато ни предаде при Ла Рошел, той можеше да намушка Ла Фарг в сърцето. Беше най-добрият му приятел. Единственият може би… А като добавим и смъртта на Бретвил, и позорното разпускане на Остриетата. Този спомен несъмнено е жигосан с горещо желязо в паметта му и още го гори отвътре.
Лепра стана, изкуцука до прозореца и се загледа към покривите на предградието Сен Жермен.
— Най-лошото… — призна той след малко. — Най-лошото е, че струва ми се, той има право да се съмнява в нас.
— Какво?
— Най-малкото, в един от нас.
— В кого?
— Не зная.
Обърна се към Анес и ѝ обясни:
— Само ние знаехме къде държим Маланконтър. Но това не попречи на Рошфор да дойде да го вземе след няколко часа. Значи Кардиналът също е бил наясно. Кой му е казал?
Долавяйки чувство, което не гореше от желание да приеме, младата баронеса се обяви за адвокат на дявола:
— Там беше Гибо. И Наис, която познаваме от скоро…
— Наистина ли вярваш в това?
— Подозираш ли ме?
— Не.
— Тогава кой? Сен Люк? Марсиак? Алмадес? Балардийо?… А защо не ти, Лепра?
Той я погледна без гняв, почти с мъка:
— Кой знае…
3.
Граф Дьо Рошфор чакаше в една от изповедалните на църквата „Сен Йосташ“, когато в уречения час някой седна от другата страна на прозорчето, преградено с дървена решетка.
— Негово Преосвещенство — рече той — ви упреква, че не сте го известили за намерението на Ла Фарг.
— Какво намерение?
— Намерението да освободи Маланконтър от „Шатле“.
— Не знаех.
— Наистина ли?
— Да.
— Трудно е да ви се повярва… Къде се крие Маланконтър?
— Ла Фарг го пусна на свобода, тъй като той ни даде необходимите сведения, за да помогнем на Анес. И също така да причиним неприятности на Черния нокът. Ако има поне два грама мозък, Маланконтър вече е напуснал кралството.
— Жалко.
— Мислех си, че поражението, което нанесохме на Черния нокът, ще ви зарадва…
— Не се правете, че не разбирате. Не затова ви се плаща… Знаете ли, че така наречената Сесил всъщност е дъщеря на Ла Фарг?
Настъпи красноречиво мълчание.
— Не — накрая призна мъжът.
— Това е несъмнено. Негово Преосвещенство иска да научи къде се намира тя.
— На сигурно място.
— Не това ви питам.
— Сесил, или както и да се нарича девойката, е само жертва в цялата тази история. Заслужава да бъде оставена на мира.
— Без съмнение. Но вие не отговорихте на въпроса ми.
— Няма да отговоря.
Тонът на събеседника му даде на Рошфор да разбере, че е безсмислено да настоява.
— Както желаете — отсече студено човекът на Кардинала. — Но трябва да ви кажа, че не заслужихте възнаграждението си, Марсиак.