4.
В двора на великолепния дворец „Турнон“ ескорт от благородници на коне чакаше търпеливо край луксозна карета. Трябваше да се появи граф Дьо Понтеведра, който щеше да поеме пътя към Испания. Тайните преговори с Франция бяха стигнали до неочакван обрат; прекратени рано, те не доведоха до резултат. Оставаше само посланикът да се върне в Мадрид, за да информира краля и неговия министър Оливарес.
Понтеведра почти завършваше приготовленията си, когато му съобщиха, че е пристигнал посетител. Той прояви известно учудване, като чу името му, поколеба се, размисли, след това заяви, че ще го посрещне сам в един от салоните.
Прав, Ла Фарг беше вече там, когато той влезе.
Двамата мъже дълго се гледаха. Видимо те бяха връстници, но единият се беше превърнал в благородник, свързан с двора и с интригите, докато другият си беше останал благородник, отдаден на войната и на честта. Не граф Дьо Понтеведра, извънредният посланик на Испания и фаворитът на Негово Величество Филип IV, беше човекът, в когото Ла Фарг невъзмутимо беше вперил взор. Пред него стоеше Лувесиен, някогашният му брат по оръжие и кръв, единственият и истински приятел, който бе имал и който го беше предал.
— Какво желаеш?
— Дойдох да ти кажа, че Ан, моята дъщеря, е жива и здрава. Струва ми се, че трябваше да научиш.
Понтеведра направи подигравателна гримаса.
— Твоята дъщеря ли?
— Тя е моя дъщеря и ти знаеш това. Впрочем винаги си го знаел. Като мен. Като Ориан. И Ан вече също знае. Както ѝ е известно и кой си ти.
Посланикът побесня.
— Какво си ѝ казал? — изсъска той.
— Нищо. Не съм такъв човек.
— Тогава как?
— Писмо от майка ѝ. Майка ѝ, която ти никога не си обичал толкова, колкото е заслужавала…
— Упрек, който не се отнася до теб — не му остана длъжен другият.
Имаше пяна на устните и от очите му изхвърчаха искри.
— Дълго съм се каял за онази нощ — призна Ла Фарг.
— Хубаво извинение!
— Ориан също изпитваше угризения. Но това беше преди Ла Рошел, преди ти да проявиш истинската си същност, преди да ни предадеш.
— Направих избор. Добрия. За да кажа това с убеждение, е достатъчно да те погледна. Ти нямаш нищо. Ти си никой. Докато аз…
— Ти просто си богат. А Бретвил загина по твоя вина, Лувесиен.
— Аз съм граф Дьо Понтеведра! — изрева бившето Острие.
— Вече и двамата знаем кой точно си — каза спокойно Ла Фарг.
Обърна се, ръката му вече държеше дръжката на вратата, когато почервенелият Понтеведра извика:
— Ще намеря Ан. Където и да си я скрил, ще я намеря!
Капитанът се замисли за дъщеря си, която не познаваше и която дори се боеше да срещне насаме. В този момент тя пребиваваше там, където никой нямаше да се сети да я търси, на улица „Жабешка“, поверена на добрите грижи на красивата Габриел и нейните подбрани пансионерки, благодарение на Марсиак.
Разбира се, това не можеше да продължи дълго.
— Не — заяви Ла Фарг. — Няма да я намериш. Ще забравиш за нея.
Посланикът се разсмя гръмко.
— Ти ли ще ми попречиш? Не можеш нищо да ми сториш, Ла Фарг! Нищо!
— Мога. Ти се възползва от поста си на посланик, за да преследваш личните си амбиции. Сееше интриги и лъжи. Вършейки това, непоправимо навреди на мисията си и не оправда доверието на своя… крал. Дори, като пожела Остриетата и аз да търсим несъществуващия кавалер Д’Иребан, събра мъжете, заради които Испания скоро ще си навлече неприятности. Ти искаше нас, тъй като сме най-способните, нали? Е, добре, ние сме тук. Вярваш ли, че Ришельо отново ще се откаже от услугите ни? Не, Лувесиен. Остриетата на Кардинала се завърнаха, а господарите ти ще съжаляват за това… Помисли си. Държиш ли вестта да се разчуе?
— Не ме заплашвай.
— Разменям мълчанието си срещу моята дъщеря. Ти нямаш избор… О, и още нещо, последно…
— Кажи!
— Следващия път, когато се срещнем, ще те убия. Приятно пътуване към Испания.
Ла Фарг излезе, без да затвори вратата.
Епилог
Беше по тъмно, когато същата вечер Ла Фарг се върна в двореца на Ястреба.
Той отведе коня си в конюшнята, свали седлото му и внимателно го разтри, след това мина през двора към централната сграда. Глъчка от смях, песни и весели разговори стигаше до стъпалата на каменното стълбище. Той се усмихна, влезе и от полумрака на вестибюла стана свидетел на спектакъла, който се откриваше пред него през широко отворената врата.
Остриетата се бяха събрали около трапеза, на която се лееше вино и цареше радостта. Всички бяха тук. Балардийо и Марсиак, които пееха фалшиво, качили се върху столовете; Анес, лъчезарна, която се заливаше от смях; Лепра, който пляскаше с ръце и пълнеше чашите. Дори суровият Алмадес се забавляваше с палячовските изпълнения на първите двама, а гасконецът се правеше на пиян, като малко се насилваше. Нежната Наис прислужваше, без да изпуска нищо от номерата им. На седмото небе, старият Гибо тактуваше с дървения си крак.