Изглеждаха щастливи и Ла Фарг им завидя за радостта, за безгрижието и младостта. Можеше да бъде баща на повечето от тях и в известен смисъл беше.
Или беше някога.
Преди години би се присъединил към тях. И сега се колебаеше дали да не го стори, но Наис, за да мине, затвори вратата и старият, изморен капитан остана в тъмното.
Той предпочете да се прибере в стаята си, без никой да го види, нито чуе.
Там, далеч от шумотевицата и блясъка на празника, той се просна облечен в леглото си, скръсти ръце зад врата си и зачака, с широко отворени очи, но с празен поглед.
Скоро камбаната на абатството „Сен Жермен“ удари полунощ.
Тогава Ла Фарг стана.
От малко ковчеже, ключа за което винаги пазеше в себе си, извади скъпо сребърно огледало и го сложи на масичката.
Тихо, съсредоточено, със затворени клепачи, той произнесе ритуална формула на древен език, пораждащ страх и почти забравен. Огледалото, което отначало показваше отражението му, отговори на повикването. Повърхността му се развълнува и бавно, сякаш от пласт подвижен живак, се появи полупрозрачната глава на бял дракон с червени очи.
— Добър вечер, господарю — рече Ла Фарг.