— Вече казах, че нашият благородник се тревожел от факта, че неговите врагове преследват дъщеря му. Вярно е, че изпитвал безпокойство, но не се учудвал. Трябва да признаем, че дъщеря му се влюбила в красив авантюрист от групата на тези врагове, което ще рече от Черния нокът. Момичето не знаело това. Благородникът обаче бил наясно. Вероятно именно за да я раздели от опасния обожател, той провокирал гнева и бягството му. Защото момичето било на възраст, когато човек се жертва на драго сърце заради любовта си…
— Обещахте ми неизвестно за мен развитие.
— Ето го. Любовникът на вашата дъщеря е мъртъв и той призна коя е тя — нещо, което до този момент не ни беше известно. Признайте, че за нас тя е ценна плячка… Обаче вие изпратихте Остриетата по следите ни. На това трябва да се сложи край. Още днес.
— Какви гаранции ще ми дадете?
— Никакви. Вие накарахте Ришельо да изправи Остриетата срещу нас. Сторете така, че да ги използва за друго, и дъщеря ви ще живее.
— Ришельо ще откаже, ако се усъмни.
— Ришельо вече се съмнява. Подозренията му започнаха още в момента, в който включихте Остриетата в играта. Не забравяйте, че той отлично знае кой сте вие. Но дали дъщеря ви знае това? И искате ли да научи истината?
14.
Ескортирана от конници, каретата се движеше бързо, със спуснати перденца, по прашния и неравен път, който подлагаше на мъчение скърцащите оси на колата. Вътре, изтерзана от подскоците на кабината, Анес не проронваше нито дума. Тя седеше срещу едноокия, болен от ранса, който я отвлече. Савелда се преструваше, че не ѝ обръща внимание, но дискретно я държеше под око и следеше всяко нейно движение.
След като я изненадаха в дома на Сесил, Савелда и подчинените му отведоха Анес в двора на близкия хан, където ги чакаха конете им. Качиха я на едно седло и неизменно водени от испанеца, наемниците напуснаха предградието Сен Виктор в тръс, като отнеха на Сен Люк всяка надежда да ги последва. Насочиха се към изолирана къща, там за известно време оставиха под стража Анес, вероятно за да съобщят където трябва вестта и да получат разпореждания. Накрая я натовариха на каретата, в която в този момент пътуваше. Но накъде?
Все още никой не беше я разпитвал. От своя страна, тя не говореше, проявяваше послушание, правеше усилия да изглежда разтревожена и беззащитна. Искаше да приспи подозренията на надзирателите си до момента, когато сама реши как да действа. Дотогава нямаше намерение нито да вика, нито да се бунтува, за да не рискува да разкрие недоразумението, поради което беше отвлечена. Тези мъже — начело със Савелда — я смятаха за Сесил. Това трябваше да продължи колкото е възможно по-дълго, за да разбере тя с кого си има работа и какво мотивира враговете ѝ. Тъй като без съмнение те изключително много държаха на плячката си, Анес не се чувстваше застрашена. Но проблемът бе, че тя си нямаше понятие коя точно е Сесил. Играеше опасна игра в желанието си да се превъплъти в някого, за когото почти нищо не ѝ беше известно. Най-добре щеше да е да остане с приведена главица, за да си спести неприятностите. Откриеха ли измамата, животът ѝ не би струвал нито петак.
Ако можеше да ѝ се вярва, Сесил беше невинна девойка, която търсеше по-голямата си сестра, изчезнала едновременно с любовника си, кавалера Д’Иребан. Анес беше твърдо убедена, че тя излъга Остриетата поне отчасти. По всяка вероятност Сесил знаеше повече, отколкото пожела да разкаже, за наемниците, от които Марсиак я спаси през миналата нощ: тя непременно беше наясно какво искаха те от нея и защо. Ако целяха просто да отстранят прекалено любопитната сестра, те щяха да се опитат да я убият, а не да я отвличат. Не толкова неудобен свидетел, по-скоро в очите им тя беше разменна монета, може би начин за оказване на натиск върху някого.
Но за младата баронеса Дьо Водрьой истинският мотив да се тревожи беше друг. Тя подозираше, че Ла Фарг добре знае някои от тайните на Сесил. Тайни, които той не сподели с никого.
Това не беше нормално и изглеждаше подозрително. Никак не отиваше на капитана, чиято откровеност и абсолютна лоялност винаги се оказваха достойни за сляпото доверие на Остриетата. На какво се дължеше недоверчивостта му? Дали годините го бяха променили? Не, времето не може да се отрази на храбрите души. Или предателството на някой негов приятел? Може би…
Откакто Сен Люк се включи в групата, можеше да се каже, че Остриетата на Кардинала са се събрали. Липсваха само двама. Те никога нямаше да се върнат. Единият, Бретвил, беше мъртъв. Другият, Лувесиен, ги предаде. Той беше съратник по оръжие на Ла Фарг, най-старият и най-добрият му приятел, с когото основаха отряда на Остриетата и привлякоха всички останали. Ужасяващо, неочаквано, предателството му предизвика смъртта на Бретвил по време на обсадата на Ла Рошел, а след това и недостойното разпускане на Остриетата. Ла Фарг видя как се сгромолясва творението на живота му по вина на човек, когото смяташе за свой брат и който, забогатял от извършеното от него злодеяние, намери подслон — както се твърдеше — в Испания.